Свети Давид Българкси Давид (комитопул)

Давѝд е велможа от югозападната част на Първото българско царство, активен през втората половина на X в. Той е най-големият от четиримата синове на комит Никола, които през 976 г. повеждат борба срещу Византия за отвоюване на източните предели на царството, завладени от византийците пет години по-рано. Предполага се, че Давид владее непосредствено област, намираща се в югоизточната част на историко-географската област Македония между реките Вардар и Бистрица или на югозапад, в Преспа.

Предполага се също така, че умира още през същата 976 г. или малко по-късно. Сигурни са сведенията за това как Давид умира — той е убит от скитащи власи в местност по пътя между Преспа и Костур, наречена Красивите дъбове (на гръцки: καλή δρυς).[1] Дали власите всъщност не са пазителите на прохода между Костур и Преспа или убийството му е организирано от Византия е предмет на догадки, а основният извор за тези събития, Йоан Скилица, мълчи по въпроса.

В памет на най-големия си брат, Давид, и на родителите си, Никола и Рипсимия, през 993 г. българският военачалник Самуил поставя каменен надпис, открит в църквата „Свети Герман“ от X век при село Герман до Преспанското езеро.

Давид е един от типичните примери за народна канонизация, усвоена и от църквата. Негови образи се срещат в десетки църкви от XIX век. Паметта на Свети Давид, цар Български се отбелязва заедно с онази на Светите Седмочисленици – на 27 юли.

Източници
Андреев, Й., Лазаров, Ив., Павлов, Пл., Кой кой е в средновековна България, Изд. „Просвета“, София 1995, ISBN 954-01-0476-9, с. 84.
Златарски, В., История на българската държава през средните векове, т. I, ч. 2, София 1971, с. 603-616.
Павлов, Пл., Темелски, Хр. Светци и духовни водачи от Македония, Велико Търново, 2004.
Бележки
Стивън Рънсиман, „История на Първото българско царство“, „Глава III. Краят на едно царство“, 1993 г.