ПРОБЛЕМ ВЪВ ВЗАИМООТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ ПАСТИРСКОТО ОБГРИЖВАНЕ И ПСИХОТЕРАПИЯТА ОТ ПРАВОСЛАВНА ГЛЕДНА ТОЧКА, 3та част | Богоносци

Автор: Йован Корнаракис

Превод: Маргарита Хаджипейкова
Взаимоотношения между пастирското обгрижване и психотерапията

1. Проблем във взаимоотношенията между пастирското обгрижване и психотерапията.

От гореизложеното за целите и работата на двете спасителни дейности, а именно пастирското обгрижване и психотерапията става ясно, че всяка от тях с педагогически усилия и работа въздейства от първостепенно значение. Психотерапевтичният подход в голяма степен е обновителен и терапевтичен, имайки за цел лечение и възстановяване душевното здраве на човека. Пастирското обгрижване има преди всичко назидателен, ръководен и обновителен характер в по-тесен и по-широк смисъл. Констатирането на тези очевидни педагогически черти на двете дейности теоретично води до припознаване на един проблем, а именно проблемът на взаимоотношенията между пастирското обгрижване и психотерапията. Ако тези две дейности се занимават с опазване и възстановяване на душевното здраве на човека, както и че имат за предмет проучване и разглеждане на душевния фактор, тогава се поставя въпросът, какви са техните взаимоотношения? Имат ли общи качества и прилики? Ако имат, дали е възможно да ги определим? Може би нямат нищо общо? Такива въпроси възникват вследствие на общия педагогически характер на тези две дейности. Казахме, че тази констатация води “теоретически” до споменатия въпрос, тъй като съществува и практически ъгъл на проблема. Още Юнг в произведението си “Die Beziehungen der Psychotherapie zur Seelsorge” открива практически аспект на този доста остър проблем: “Днес хората посещават психиатър вместо да отидат при свещеник”. Естествено, говорейки така, Юнг има предвид реалността в европейските държави. Той на практика изразява становището на проблема на взаимоотношенията между пастирското обгрижване и психотерапията.

Така въпросът с неговите две становища теоретически и практически се състои от два отделни проблема.

А) Дали съществуват общи особености и сходства между пастирското обгрижване и психотерапията? В случай че съществуват, кои са техните сходства и разлики?

Б) Ако има сходства между тях какво тогава психотерапията може да предложи на пастира и пастирското обгрижване – на психиатъра? С други думи как може да се постигне взаимна помощ и взаимно допълване на тези две педагогически и спасителни дейности? (Настина съществува проблем в схващането, че психотерапията има и най-скромното желание за спасяването на човеците по православен начин.)

Първият въпрос съдържа онтологически аспект на проблема на взаимоотношенията между пастирското обгрижване и психотерапията. Проблемът се разглежда също и от етична гледна точка. Въпросът е възможно да се подели на по-малки, които логично и естествено произтичат от всеобхватния задълбочен анализ на този проблем, имащ жизнено значение. С тях по-късно ще се срещнем, за да развием темата.

Разлики и прилики между пастирското обгрижване и психотерапията.

Съществуването на проблема на взаимоотношенията между пастирското обгрижване и психотерапията посочват не само разликите, а и приликите между тях. Разликите са ясни и лесно се доказват.

Както казахме, пастирското обгрижване има свой корен у Бога. Първият пастир е Бог. При сътворението на първата човешка двойка Бог започва да ги напътства, за да въведе първосътворените във вечно непроменливото и трайно благоденствие, тъй като те предварително се подчинили на пастирските съвети и Божиите заповеди, правилно използвали своята независимост, тоест свободната воля. Веднага след сътворението на Адам Господ Бог заповяда на Адам, говорейки: “…от всяко дърво в градината ще ядеш; а от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш.” (Бит. 2:16–17). Чрез тази първа заповед ние сме под закрилата на първото пастирско обгрижване, и то в блажения райски живот. Оттам пастирското дело има своя корен в блаженото състояние на човека. Както е известно, духовното състояние на първите предци не е било “състояние на вродена съвършена святост и праведност”. То не е било съвършено, но ще се създаде чрез добро и правилно използване на човешката независимост, от една страна, и с Божията благодат, от друга. След човешкото падение пастирското дело винаги изразява личното старание на Бога да върне човека в неговото първоначално състояние и положение. Историята на праотците Авраам, Исаак и Яков, историята на Израил, историческите събития на очовечаването, страданията и Възкресението на Господа показват личната духовна грижа на Бога за намирането и завръщането на изгубените овце. Впрочем след падението пастирската грижа и дейност не са само дело на Бога, а и на определени хора, които като застъпници на Бога се обявяват като пастири, имайки за цел да върнат човека при Бога. Какви са били пророците на Израил, съдиите, апостолите и какви би трябвало да бъдат днес свещениците и епископите.

Напротив психотерапевтичната дейност се появява след човешкото падение като последица от краха на телесния и духовен човешки фактор. Тази дейност е създадена от болните като резултат на падението и нейната роля е душевно и телесно да подпомогне “заболелия” човек. Веднага след падението при преките потомци на първосътворените двойки се открива психопатологичен симптом, който се проявява при убийството на Авел от ръката на Кайн. Психичното състояние, което е накарало Кайн да извърши престъплението братоубийство, сигурно би могло да се изучи и обясни от съвременната специална психология и психотерапия, направено от Адлер. Това доказва единствено фактът, че присъствието на психотерапия трябва да бъде разглеждано след падението, тогава когато човешката природа е била съществено покварена. Освен това докато психотерапията представлява основно човешко дело, пастирстването е божествено, тъй като както вече споменахме първият и окончателен вечен пастир е Бог и Неговият Син Иисус Христос, около Който окончателно ще се събере цялото стадо.

Разликите на двете спасителни дейности са очебийни, като имаме предвид начините, които всяка от тях използва за постигане на целите си. Психотерапията използва изцяло човешки средства. Това са различни терапевтични методи, а именно: анализ на безсъзнанието, хипноза, внушение и други или медикаменти и хирургични интервенции (например при психиатрична болест на мозъка и др.). Пастирското обгрижване освен човешките средства използва и свръхестествени начини, каквито са животворната сила на Божиите слова и Тайните на нашата Църква, по чийто път на вярващите се излива Божията благодат.

На края целта, към която се стремят тези дейности, е всъщност различна. Психотерапията има за цел душевната терапия на душевно болния и се занимава с неговия симптом, докато болестта продължава. След приключването на терапията тя престава да се занимава с болния. Пастирската дейност и обгрижването имат за цел духовното прераждане в Христос, заради спечелване на Царството небесно, тоест на вечната радост и блаженство.

Това са накратко най-сериозните и най-важните разлики между педагогичния характер на спасителното пастирско обгрижване и психотерапията. Поради това вярваме, че по-нататък по-изчерпателното проучване на психотерапевтичните проблеми ще посочат техните общи особености, както и че техните отношения ще се осветлят достатъчно.

Предварително припомняме, че проблемът на неврозата днес заема централно място в психотерапията. Когато се говори за психотерапия, обикновено се подразбира лекуване на невроза. Нидермейер изтъква, че под понятието психотерапия в по-тесен смисъл се има предвид специален метод за лечение на функционалните “психогенни” болести, тоест неврозата. Но какво е невроза? Същият авторитетен учен не е могъл да даде точна дефиниция. От досегашните изследвания и открития на науката специална психология и психотерапията е доказано, че неврозата е преди всичко етичен проблем. Тя не е случайна болест на душата или тялото, а е в резултат на морална криза, която болният изживява силно. Психоанализата се опитва да осветли същността на неврозата чрез теорията за личността. Според психоаналитичното схващане личността на човека се състои от три дяла.

А) Аз. Това “Аз” в по-тесен смисъл предприема неща от вътрешния и външния свят, като пробуждане на инстинктите, желанията, стремежите, които могат да бъдат обект на цензура. Тази цензура изпълнява втория дял на личността, а то е:

Б) Суперегото (над “Аз”). То има една етична задача, тъй като насочва желанията и инстинктите несъзнателно към енергията и действията в съответствие със социалните закони. Понякога те се осъществяват, а някога се изключва възможност за съзнателно преминаване.

В) Третият дял е това, което представлява съдържанието (инстинктите, стремежите, желанията), за които субектът не е съзнателен. Неврозата е вследствие на сблъсък между тези три дяла на личността. Тази теория ясно показва, че неврозата е етичен проблем. Обаче по-нататъшното изследване на неврозата сочи, че тя не е доказан стопроцентов етичен въпрос, а е също и метафизичен. Както правилно отбелязва професорът по медицинска психология от Университета в Лондон Е. В. Страус, основният проблем на човешката душа е този на вината и греха. В този смисъл Е. В. Страус посочва, че всички авторитетни психолози са единомислещи. Така проблемът с неврозата обаче води до неизбежна връзка с определена йерархия на ценностите, чието смущение причинява невроза. Разбираемо е, че не става въпрос за ценности, а за общоприемливи и обществено-обективни стойности, които като такива наистина са дадени от Бога. Обаче всяко нарушаване или неуважение на дадениете от Бога ценности, смущаване на Божиите стойности води до сблъсък на човека със законодателя Бог. Всъщност неврозата не е нищо друго освен конфликт на човека с Бога. Както с право подчертава Нидермейер, същността на конфликта се демонстрира повърхностно и специалната психология го открива като несъзнателно потискани комплекси, които се сблъскват със съзнателното “Аз”. Най-същественото на този конфликт е, че той може да се пренесе в областта на есхатологията за падението на човешката същност. Изобщо Нидермейер разглежда неврозата като последица на липсата на вяра у човека в Бога и като прекъсване на неговите отношения с Божествената благодат. Поради това той на няколко пъти изтъква, че анализът на неврозата води почти винаги до проблем с мирогледа, както и до метафизичен такъв. Особено интересна и в същото време теологически много аргументирана е теорията за неврозата на психолога–психотерапевт, Граф Игор Карузо, който се определя за православен християнин. Той изтъква, че неврозата е свързана с въпроса за прегрешенията и лъжата. От една страна, тя трябва да се разглежда като израз на греховността, а от друга, като позитивен знак за движение в посока към истината и напредъка. Затова неврозата в своя негативен аспект представлява метафизична лъжа за живота, тъй като обуславя абсолютните ценности, а от позитивната страна тя е опит за откриване на човешките лъжи и връщане към правоверния начин на живот. Увеличаването на неврозата Карузо приписва на “хипертрофията Аз”, като подчертава, че неврозата като отклонение от йерархията на действителните ценности представлява обобщаване на релативните стойности. Така той посочва, че неврозата е болест на лошата съвест. Обаче с това становище той не твърди, както обяснява Нидермейер, че винаги всяка вина причинява неврозата, а че тя се ражда от погрешното сблъскване с провинението. Само светостта според Карузо може да ни съхрани от последиците на неврозата, тъй като в нея се намира правилното решение за превъзмогване на екзистенциалния проблем. Следователно психотерапията като вид лечение не е нищо друго, освен опит за борба с последиците на “лошото сблъскване с вината”, на една лошо сблъскване с греха. С други думи тя се противопоставя на греха в по-широк, но и в по-тесен смисъл на тази дума. Старае се да реши един морален или по-точно метафизичен въпрос за възстановяване на хармоничните връзки между “Аз”, тоест личността на болния, и йерархията на обективните ценности, както посочва Карузо. Това нарушаване на отношенията между “Аз” и йерархията на обективните ценности създава безкрайно и обезпокоително множество от невротици, чийто главен симптом е агонията. “Това не е обикновен страх от реална опасност, а необяснима агония, метафизична агония”. Обаче, стараейки се да излекува метафизичната агония, да отклони последиците от погрешното сблъскване с греха, психотерапията стъпва на чужда почва. Тя посредничи при решаване на проблема, който би трябвало да очаква разрешение от някоя друга дейност от различен изходен пункт и характер, тоест на пастирското обгрижване. От момента, когато психотерапията официално приеме, че неврозата е метафизичен проблем, тя същевременно признава, че стъпва на почва, на която не е компетентна да работи в областта на метафизичното поле. Затова се налага основният въпрос, а именно: кои са границите, до които спира психотерапевтичното действие и откъде веднага след това започва пастирската работа? Конкретно кога трябва да приключи работата на психотерапията? Появява се необходимостта от специалист, който окончателно ще определи времетраенето и края на психотерапевтичното лечение, за да се вмести то в своите редовни и естествени рамки.

Очевидна необходимост за намиране на такъв специалист, който ще демонстрира компетентност и легитимна дейност на психотерапевтичното лечение, ни навежда на заключението, че на практика е възможно чудо, което може да се случи и психотерапията да замества пастирското обгрижване, а психиатърът – пастира (което не може да донесе духовност на лекувания). Юнговите анализи доказват този факт с много примери за причините на неврозата. Това заместване се случва със или без знанието на болните, но винаги със знанието на психиатъра. Той би могъл заедно с Нидермейер да констатира, че “загубата на ориентация в живота е основната причина за неврозата и агонията на нашето време”. Така заместването на пастира от страна на психиатъра води до съвпадания и уеднаквявания на пастирското обгрижване и психотерапията. И психиатърът с извършването на терапевтичната дейност изпълнява задълженията на пастира. Тоест когато той потвърди, че болният има невроза, тъй като е изгубил ориентация в живота или че погрешно се е сблъскал с вината; той смята себе си за длъжен да върне душевното здраве на болния, да го съветва и насочва, което ще му помогне отново да намери правилния път в живота или по морален и почтен начин да се сблъска със своите провинения (естествено това е възможно само ако става дума за дълбоко религиозен, православен психиатър, който разграничава границите на психиатрията и безграничността Христова). Психиатърът какъвто например е Юнг не пропуска да изтъкне на болния необходимостта от формиране или приемане на един мироглед, чието отсъствие е причинило душевната болест. Окончателно, докато психиатърът признае, че проблемът на неврозата е метафизичен въпрос, той по време на терапевтичния процес ще съпостави положението на болния в живота с метафизичните истини и ще успее да разреши дадения метафизичен проблем. Обаче това до голяма степен е задължение на пастира. Той е определен да “напасва” вярващите, членовете на Църквата, да ги опази от отклоняване от правия път. Задачата му е да ги държи будни, да ги пастирства, винаги да имат добра ориентация в живота. Ако я изгубят, той трябва да ги върне на стария път, тъй като от ръката на пастира Бог ще търси изгубената овца. В случай че не се постараят, тя да се върне на Божия път, пастирът ще разреши метафизичния проблем на неврозата, а не психиатърът.

Все пак защо се прави това заместване? И така поставяме въпроса за изпълняване на пастирските длъжности от страна на психиатъра или психотерапевта. Решението е възможно, ако отговорим на следните два въпроса:

А) Защо болните прибягват към психиатър или психотерапевт, вместо да търсят помощ от свещеник?

Б) Защо лекарят психиатър или психотерапевт се нагърбва с пастирската длъжност?

А) Болният отива при психиатъра, тъй като неврозата обикновено причинява не само душевни, но и телесни аномалии, които в началото могат да се смятат за органични заболявания. Ед Грюненялд в своето произведение “Flucht in die Krankheit?” описва исторически и терапевтичния метод при третиране на определени неврози, които са свързани с появата на органични заболявания. Например девойка на 25-годишна възраст е доведена при психиатър, заради лечение на “парализа”, тъй като не е могла да ходи. Обаче неврологическото изследване не е открило нито една органична причина. Накрая след непосилните усилия на психиатъра е открит етичен проблем, който очевидно е причинил болестта. Потвърдено е, че става въпрос за “бягство в болестта”, в която болната е потърсила скривалище от последиците на “вината”. Това било истинска невроза. При друг случай девойка на 23-годишна възраст страдала от виене на свят, главоболие, повръщане и др. Потвърдило се, че е въпрос на невроза, което предизвикало съпротива от страна на нейните родители, заможни хора. Когато говорим за ендогенна психоза, но с ексогенен характер в много случаи болните или неговите близки се обръщат за терапия към лекаря. Докато неврозата представлява метафизичен проблем и тези, които страдат от нея, са станали жертва поради погрешно сблъскване с вината, следва да се обърнат към свещеник. Те все пак биха могли да направят това, преди неврозата “да се случи” и преди душевната болест да се прояви и соматично (телесно). В случай че не го направят, е ясно, че щом се появи телесната болка, се търси помощта на лекаря. Тук косвено се открива безценната отговорност на пастира, тъй като разширяването на психопатологичния феномен невроза, както и обръщането на болния към лекаря неизбежно се свързва с пастирската работа на Църквата. Недостатък на духовния живот и дейността вътре на църковната служба облекчава и допуска увеличаване на неврозата. Ако пастирът е съзнателен и с чувство за отговорност в дейността си, а именно “търсене и спасяване на изгубените овце” и ако работи енергично и ревностно при изпълнение на тази своя мисия, той ще допринесе за ограничаване броя на невротиците, ще опази и спаси много хора от опасността на неврозата. На въпроса, защо невротикът прибягва към лекаря вместо към свещеника, това при определени случаи може да послужи като отговор, че пастирът не е извършил или правилно не изпълнява длъжността си. Безспорно е, че тези, за които се грижи пастирът, както св. ап. Павел “Кой изнемогва, та не изнемогвам и аз? Кой се съблазнява, та аз се не разпалям?” (2 Кор. 11:29), който е толкова душевно близък, че с тях заедно страда, не могат да бъдат застрашени от душевни болести като например неврозата. “Метафизичният проблем” в техния случай е невъзможен, поради съзнателния и последователен живот на християнските истини, които стават с грижи и под надзора на пастира, решаващ всеки проблем. Всъщност при вярващите християни не съществуват проблеми. Проблеми на “погрешното сблъскване с вината” се случват и при истински вярващия, но те се разрешават с помощта на пастира. Както Карузо отбелязва, че и истинският вярващ, светителят като несъвършен човек може да изпадне в отчаяние, обаче той е в състояние да го победи. Това недвусмислено доказва, че духовният живот и светостта са решение и превъзмогване на проблемите в живота.

Б) Психиатърът или психотерапевтът поема и пастирски задължения, тъй като счита, че е задължен да помогне на душевно болния. Неговото дело не може да приключи само с прецизиране и потвърждаване на причината на душевната болест, тоест неврозата. Трябва да насърчаваме с позитивизъм, което се състои в посочване на решение на “метафизичния проблем” чрез душевна подкрепа и съчувствие. Често това изисква създаване на определен мироглед. Не се отхвърля и възможността, това да го направи психиатър като Юнг никога не е решавал това Христоцентрично), защото му е ясно, че душевната болест е причинена от недостатъчна ориентация в живота. Така с изграждането на мирогледа непринудено се допълва аналитичната работа на психиатъра. Казваме “естествено”, тъй като анализът неминуемо води до “синтеза”. В определен случай при решаването на проблема на неврозата анализът окончателно и прецизно дефинира “синтеза”. Тоест изграждането на мироглед, който е приет от болния, може да възстанови душевното здраве (само в случай на насочване на болния към въцърковяване). Затова психиатърът, ако наистина желае да излекува болния, не може да започне “анализ”, тъй като трябва да извърши “синтеза”. Обикновеният анализ на причините и главните източници на неврозата за болния често представлява разоряване и опровергаване на личните му схващания и идеи, вследствие на ровене в най-дълбоките “мрачни страни” на неговия душевен живот. В случай че се приключи дотук, работата на психиатъра дава само негативен оттенък и въздейства деструктивно. Необходимо е вместо старите представи да се изградят нови схващания и принципи, както подчертава Нидермейер: “Психотерапията е в правилна посока, когато с чувство за отговорност предлага всичко необходимо за болните от невроза. Поради това в много случаи терапията на неврозата е по-маловажна, отколкото нейното правилно обяснение”. Следователно психиатърът изпълнява задълженията на пастира, тъй като е длъжен не само да руши, но и да гради, да разчленява, но и да съединява.

След като става ясно, че психиатърът замества пастира и тъй като се знае, че последният е длъжен да изпълнява пастирското дело заедно със своите задължения и да възстановява душевното здраве на болните, се поставя въпросът: доколко психиатърът има възможност да осъществи “изграждането”, за което стана дума и да предостави на болния “спасителен” мироглед? Проблемът представлява интерес, ако се докаже, че лекарят е в състояние с психотерапевтични методи да реши метафизичния проблем и да освободи болния от “оковите на неврозата”. И тогава той не може да бъде заместник на пастира. Но ако се докаже обратното, че лекарят не е в състояние да предложи необходимото “метафизично решение” и че въпреки това прави опити в тази насока, става ясно, че се превишават възможностите, които разграничават компетенцията на психотерапията от пастирското обгрижване.

Юнг изтъква, че професионалната отговорност не задължава лекаря да има конкретен мироглед. За себе си той казва, че е протестант. Обаче как в този случай психиатърът може успешно да забележи и разреши проблема на неврозата, който е въпрос на ориентация, както и от метафизичен характер? Тук медицинските познания не са достатъчни. Психологията и психотерапията помагат само при поставянето на диагнозата и дефинирането на причините, които допринасят за “анализирането” и “катализирането” на основните причини на неврозата. По пътя на “синтеза” и “изграждането” се реализира нещо друго, с което лекарят не е длъжен да се конкурира. Изисква се не само наличието на мироглед у лекуващия, но и съществуването на личност, която съзнателно и последователно ще преживява този метафизичен мироглед, както и ще има възможност да предложи материал за “изграждане”, като заедно с това ще участвува наравно с болния. Лекарят е проучил и изследвал човешкото тяло като плътска и осезаема реалност. Той е обучен да лекува болестите на човешкото тяло. Неговата вещина при душевните болести посредством соматичните заболявания го е довела до съприкосновение с онзи фактор, който за него е достатъчно непознат. За душевните болести той е могъл да получи известни познания по време на следването си. Обаче и това, което е научил днес в Университета, няма да му даде възможност да приспособи “метафизичното решение” към проблема на неврозата. Той се е занимавал или се занимава с душевните фактори, но от друг ъгъл и в друг смисъл. Щраус казва, че медицинската психология са занимава с психиката, която е съществено различна от душата в теологичния смисъл. Под термина психика подразбираме сбор от всички наши преживявания. Противоположно на това душата на човека се смята за вечна, безсмъртна, неделима, възникваща по неземен начин. Лекарят не е проучил психиката от тази метафизична гледна точка, но както казахме, той не е професионално задължен да има личен метафизичен мироглед. Обаче, ако го притежава под влияние на различни обстоятелства (възпитание, семейство, среда и др.), той несъмнено ще има възможност да предложи нужното метафизично решение. В противен случай е невъзможно да се сблъска с проблема на неврозата. Тогава той би бил крайно некомпетентен да посочи истинския изход. Но дори и да притежава метафизичен мироглед, той не е в състояние да каже последната дума за “социалното ориентиране” и нужното метафизично разрешение. Всичко, което до този момент той би постигнал, ще има по всяка вероятност “аматьорски характер”, с оглед на това, че съществува компетентен отговор за “метафизичното възпитание”, което не представлява нищо друго освен “изграждане” и “синтез” с цел окончателно възстановяване на душевното здраве на болния. Подобно “аматьорското” изследване, пък дори и то да е с добро намерение за справяне с проблема не е най-добрият психотерапевтичен опит за метафизично разрешение, както и не е напълно достатъчен. Необходимо е това дело да се предприеме и да се доведе докрай от опитен и обучен свещеник. Заради своите налични свещенически качества, духовникът разполага с изключителен авторитет, което му дава правото и способността да бъде превъзходен психотерапевт. Тоест точно този, който ще даде нужното “метафизичното разрешение” и ще извърши “изграждането”, което окончателно ще възстанови душевното здраве на болния. Поради това, когато лекарят предоставя доказателства за “метафизичното разрешение”, той работи извън своите възможности и пълномощия. На него не му е дадено напълно и окончателно да излекува неврозата.

Досегашното разглеждане на проблема на взаимоотношенията между пастирското обгрижване и психотерапията накратко сочи следното:

А) Психотерапията посредством лекуването на неврозата представя същността при решаването на метафизичните проблеми.

Б) Психотерапевтът не е упълномощен да предложи необходимото разрешение на метафизичния проблем, който потиска душевно болния и лично да допринесе за социализирането на пациентите в живота. Тук се посочва обаче, че психотерапевтът или психиатърът, макар и некомпетентен изпълнява пастирските задължения. Така непрекъснато излизат на повърхността две общи характерни черти на психотерапията и на пастирското обгрижване, а именно:

А) Предметът, с който се занимават те, е, че и двете се интересуват от човека, който се огрешава, макар че пастирското обгрижване се грижи и за здравето.

Б) Тяхната цел е еднаква: морално изграждане и избавление (спасение) на грешниците.

ПРОБЛЕМ ВЪВ ВЗАИМООТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ ПАСТИРСКОТО ОБГРИЖВАНЕ И ПСИХОТЕРАПИЯТА ОТ ПРАВОСЛАВНА ГЛЕДНА ТОЧКА, 3та част | Богоносци

https://www.bogonosci.bg/проблем-във-взаимоотношенията-между-3/

Автор: Йован Корнаракис Превод: Маргарита Хаджипейкова  Взаимоотношения между па