За Мира

Из глава XI на “За божествените имена”

1. А сега нека благочестиво възпеем с мирни химни и изначално свързващия божествен Мир. Защото той всичко единява, поражда и изработва съгласието и сродството на всичко. Затова всичко се стреми към Мира, който възвръща частичното множество на нещата към цялостната единност и съединява междуособната вражда на целия свят в едновидно съжителство (на подобни). От причастността си към божествения Мир старшите по достойнство свързващи сили се единяват сами, помежду им и с единствения принцип на мира във всемира; сетне единяват тези след тях в тях самите, помежду им и с единственото всесъвършено начало и причина на всеобщия мир. Тази причина е покрила неразделно всичко вкупом като някакви ограждения, които затварят наедно разпръснатите неща, и всичко установява в неговите граници, определя и укрепва, като не позволява на разделените неща да се разпилеят безредно в неокрайностеното и неопределеното, да загубят устоя си или да бъдат изоставени от Бога, след като, напускайки собствената си единност, са се объркали помежду си във всевъзможно смешение. Що се отнася до това, какво представлява божественият Мир и Спокойствие, свети Юст го нарича неизгласимо и неподвижно по отношение на всеки познавателен процес, доколкото Бог запазва покоя си и докарва тишината, бивайки така по себе си и във себе си, свръхсъединил цялото съществуване спрямо собствената си цялост, но без да излиза от себе си и да изоставя вътрешната си единност, докато се многообразява…

2. Най-напред трябва да се каже, че Бог е основа за съществуването на мира-в-себе си, на мира като цяло и на всеки отделен мир; че уталожва всички неща помежду им в тяхното несмесено свързване, благодарение на което те, макар и неразчленимо единени, въпреки нераздалечеността си (едно от друго) пребивават несмесено всяко според собствения си ейдос, непомътнени от смесването с противоположностите им и без да отслабват с нещо единящата точност и чистота. Затова нека съзерцаем единствената и проста природа на мирното единение, което съединява в себе си всички неща в самите тях и помежду им, като ги запазва и слива в несмесеното и необъркано съдържание. Благодарение на това (единение) божествените умове, единени с техните умосъзерцания, се единяват и с предмета на умосъзерцанието и (сетне) обратно се въздигат към непознаваемото съприкосновение у нещата, пребиваващи свръх ума. Благодарение на него душите единяват разнообразните си разумни основания и се стичат към единствената умосъзерцаема чистота, напредвайки по свойствения за тях път и ред – посредством невеществено и неделимо умосъзерцание – към единението, което е над умосъзерцанието. Благодарение на него единствената и неразкъсваема свързаност на всичко съществува, основана на неговата божествена хармония, и се свързва във всесъвършено съзвучие, съгласие и сродност, несмесено сведена ведно, неразчленимо съдържана. Защото целостта на всесъвършения мир прониква всичко съществуващо чрез съвършено простото и несмесено присъствие на единотворящата сила, която всичко единява, скрепява крайните неща с крайните посредством средните, обвързвайки ги във впряга приятелската обич между същностите с подобна природа. От нейното раздаване вкусват дори последните крайности на всемира и всички неща тази цялост прави еднородни с единността и тъждествеността им, с единенията и свързванията, като явно постоянието на божествения Мир се запазва неразчленимо – макар да показва всичко в едно и през всичко да преминава, той не излиза от свойствената си тъждественост. Отправяйки се към всичко, мирът споделя себе си според свойствата на всяко (да участва в неговите дарове), избликва от преизобилието на мирната плодотворност и поради превъзходната си единеност остава съвършено цялостно свръхединен в себе си като цяло.

3. Но – ще попита някой – как тъй всичко се стреми към мира, след като повечето неща се радват на другостта и различието и не биха искали никога по своя воля да се успокоят? И ако онзи, който говори така, определя другостта и различието като собствената същност на всяко съществуващо, която нито едно нещо не би искало да загуби, доколкото чрез нея съществува като такова, то на това ние нищо не бихме възразили, а само бихме изяснили, че това също е желание за мир. Защото всички неща обичат да са в мир и единение със себе си, да съществуват в себе си и за себе си несмущавани и без да отпадат. А именно всесъвършеният мир запазва несмесена особената същност на всяко нещо, като чрез миродаряващите си промисли съхранява всичко невъзмутимо и необъркано по отношение на себе си и на другите и всички неща поставя в твърдата и неотклонна възможност спрямо собствения им мир и безметежност…

По: Псевдо-Дионисий Ареопагит, За божествените имена, превела от старогръцки Лидия Денкова
второ коригирано и допълнено издание, Издателство Гал-Ико, София 1999, с. 125-127.

Псевдо-Дионисий Ареопагит

Съзерцание на светото миро

Възвеждането към тайнството Миропомазване чрез обредите, извършвани над светото миро, се заключава в това, че свещеността на ума и духовното благоухание на божествените мъже са съкровени. Същевременно те се призовават да не се придържат само привидно и за суетна слава към благоуханните уподобявания на съкровения Бог, достигани чрез добродетелите. Божиите великолепия са неопетнимо чисти и се откриват само на разумните, за да имат в душите нетленни и единни по добродетел образи. Съзерцаващият тази благоуханна красота, доколкото тя е умопостижима, формира и извайва себе си като прекрасно подражание на Бога.

В сетивните образи живописецът неотклонно се взира в лика-първообраз, представяйки го сетне като образ, независимо от различията им по същност. Така е и при добротолюбците, които рисуват в ума си – неотклонното съзерцание на благоуханната и съкровена красота ще ги доведе до някакво нейно устойчиво свято подобие. Ето защо онези, които залягат над своето духовно изграждане съгласно благоуханното Божие великолепие, не осъществяват своите добродетели “за да ги видят човеците”. Свещено, като в образ, те съзерцават в божественото миро най-съкровените истини на Църквата. Затова, скривайки светинята и богообразието на добродетелта вътре в ума си, те се вглеждат само в първообразната мисъл. Затова и се придържат не към онова, що е само привидно прекрасно, но към онова, що е истински такова; не гледат към онази слава, която тълпата безумно боготвори, но различават в себе си доброто от злото. Така те стават божествени изваяния на богоначалното благоухание, което само по себе си е истинско, неподправено, и никога не се превръща в мнимо благоухание за мнозинството.

Видимото освещаване на мирото, като се простира към обкръжението на йерарха, става предмет на съзерцание за него, свещено се обгражда от мнозинството и йерархично се отделя от тълпата. Лъчът на свещеното тайнство чисто и непосредс-твено осиява боговдъхновените мъже като сродни, изпълвайки с благоухание техните умствени възприятия, но не се предава по същия начин към по-нисшите степени. Те се възвеждат според свещената мярка на всяка от тях.

По своя състав мирото е смес от различни благовонни вещества, изобилно съчетаваща в себе си множество благоуханни качества. Всеки приема аромата според степента на своята причастност към благоуханието.

Ние сме убедени, че Самият Иисус преизпълва нашето разумно начало с божествена наслада. Защото, щом, възприемайки сетивните благоухания, изпитваме приятно усещане и нашата способност за обоняние се захранва с удоволствие, стига да не е увредена, то по аналогия ще кажем, че и нашите умствени сили, когато възприемат богоначалното благоухание, ще се преизпълнят със свещена наслада.

Ето така символичният състав на мирото сякаш изобразява непостижимото и ни обрисува Иисуса – изворното богатство на благоуханните божествени възприятия.

Псевдо-Дионисий, Из трактата “За Църковната йерархия”
Превод Иван Христов
ЦВ
Брой 10 за 2002 година