Павликянството е християнско религиозно движение, появило се през 7 век в Армения. За негов създател се смята Константин Мананали, създал първата арменска павликянска общност около 660 година и осъден на смърт като еретик от византийския император Константин IV Погонат. Въпреки гоненията, движението укрепва позициите си сред широки кръгове от населението и достига апогея си през 844 г. с основаването на Павликянската държава [1] с център Тефрике – днешен Дивриги в област Сивас, Турция. Павликяните са превъзходни бойци и с арабските си съюзници представляват опасност на източните граници на Византия.[2] Те завладяват територията от град Ефес (50 км. южно от град Измир) до град Никомедия ( в близост до Цариград)[3]. Василий I успява да сломи съпротивата на павликяните и през 871 г. превзима Тефрике.[4] Оцелелите павликяни бягат в Армения и Сирия. През 970 г. павликяните от Сирия са депортирани на Балканите,[5] както и други павликяни преди това през 747 г., 755 г., 778 г. и 872 г.[6][7]