Страдание на преподобните наши отци Йоан, Сергии и Патрикий
В дните на светейшия Иерусалимски патриарх Илия, който бил вторият по ред с това име патриарх на Йерусалим, намиращ се тогава вече под властта на сарацините (а в Цариград царували Константин и Ирина), между сарацините се разгоряла междуособна борба, от която страдала цялата страна: варварите, воювайки помежду си, опустошавали не само селата, но и градовете, като Елевтеропол, Аскалон, Газа, Скарития и много други. Нападайки внезапно, те дори и да не избивали всички хора, разграбвали всички богатства и убивали тези, които им се съпротивлявали. Те устройвали засади по пътищата, хващали преминаващите по тях, биели ги, нанасяли им жестоки рани и им вземали всичко до последната риза; и било добре, ако се случело да оставят жив разсъблечения и наранен пътник. Тогава и светият град Йерусалим бил обхванат от голям ужас. Тук се стичали жителите на околните градове и села. Те охранявали стените и се готвели за отблъскването на разбойническите набези на варварите.

Манастирът По това време била разрушена и славната обител на свети Харитон, и то така, че повече не могла да се възстанови и окончателно запустяла. Също и лаврата на преподобни Сава претърпяла много беди. В нея, при игумена Василий, се събрали от разни места свети отци, които благоугаждали на Бога с постническия си живот.

По време на сарацинските междуособици и разбойническите нападения те не изоставили своята обител. Въпреки че мажели да оставят лаврата и да се спасят в Йерусалим от варварите, те не пожелали да напуснат това свято място, където били приели върху себе си Христовото иго. Веднъж умрели за света, братята не се страхували от смъртта.

Имало и друга важна причина, която ги задържала тук: живеещите около тях съседи били враждебно настроени към това свято място и не искали нищо повече, отколкото това – да видят разрушена лаврата на свети Сава, а мястото й – запустяло и без монаси. Ако братята оставели обителта за известно време, враговете веднага щели да дойдат, да изгорят църквата и килиите и да сравнят целия манастир със земята. Затова светите отци останали в лаврата. И не били те, както е думата, като тръст, люляна от вятъра, а били подобни на стълпове, основани върху камък, непоклатими пред вятъра и пред налитащите изкушения. Не само за да запазят манастира, не излезли от него, но повече – заради славата на Христа Господа, Който бил прославян от техните предци и от тях самите на това място.

Така продължавали светите отци да живеят в лаврата и Всевишният Защитник, по молитвите на преподобния наш отец Сава, ги опазвал невредими от варварите, докато не настъпил часът на Неговата свята воля. Действително варварските пълчища, идвайки от Арабия или от другаде и преминавайки на път за техния стан покрай това пустинно място, много пъти идвали и до обителта, но не причинявали никакво зло, а само искали храна. Яростно гледали те към иноците, скърцайки със зъби, но срещу Божията воля не можели да направят никакво зло на Божиите раби и като взимали храна, колкото можело да се намери, връщали се в своите места и вместо да изпитват благодарност, се хвалели, че когато и да е, ще разрушат лаврата и ще опустошат това място.

По дяволско внушение, се събрали до шестдесет човека сарацини, въоръжени с лъкове, стрели и мечове. Те замислили да нападнат лаврата, като се надявали да намерят голямо богатство при монасите. В края на Великия пост, срещу Връбница, на 13 март, във втория час на деня, варварите нападнали пустинническото място. Монасите бързо избягали от пустинническите си килии в манастира или в църквата, а варварите, с извадени мечове и обтегнати лъкове като за битка, се устремили с викове към обителта. Някои от монасите, като искали да смекчат тяхната ярост, излезли при тях и кротко започнали да ги увещават:

– Защо дойдохте при нас, които сме мирни и с никого не воюваме, като на битка с врагове, които са ви направили зло? Ние живеем в мир с всички и нито на вас, нито на някой друг никога не сме причинили зло. Затова и живеем в тази пустиня, като сме оставили всичко свое в света – за да бъдем по-далече от враждите, раздорите и битките, за да можем в тишина да оплакваме греховете си и да благоугаждаме на Бога. И ние не само, че никога не сме сторили зло на никого от вас, но, доколкото можем, се стараем да ви правим добро: на мнозина от вашите, когато са идвали тук, ние сме давали храна и подслон. Не ни отплащайте на доброто със зло. Вие по-скоро трябва да сте ни благодарни за нашите благодеяния. Също и сега ние сме готови да ви дадем храна и да ви приютим като странници.

Но варварите яростно закрещели:

– Дошли сме не за храна, а за сребро и за злато. Изберете едно от двете: или ни дайте еди-колко си литра злато и сребро и ще ви оставим живи, или, ако не искате да ни го дадете, ще загинете от нашите ръце!

– Повярвайте – отговорили отците, – че ние сме бедни и нищи, и толкова бедни, че дори за себе си нямаме достатъчно хляб и дрехи. А златото и среброто, което вие искате от нас, ние даже и насън не сме го виждали, защото употребяваме само това, което ни е необходимо, за да преживяваме.

Тези думи на светиите разгневили варварите и те започнали да обстрелват монасите с дъжд от стрели, без да престанат да стрелят, докато не изпразнили колчаните си. Така загинали тринадесет преподобни отци, а още няколко били ранени. Варварите нахлули в килиите, като изкъртвали вратите с големи камъни и грабели каквото можели от бедното монашеско имущество. После запалили килиите и искали да направят същото и с църквата, но, по Божие усмотрение, не успели още да донесат съчки и да разпалят огъня, когато видели в далечината да се приближават някакви хора. Като помислили, че това е иерусалимската войска, която идва да защити монасите, варварите веднага се втурнали да бягат, отнасяйки със себе си ограбеното имущество на иноците. А отец Тома, който бил изкусен лекар, започнал да изважда стрелите от ранените братя, измивал раните им и им оказвал лекарска помощ. Раните били страшни: някой бил ранен в гърдите, друг – в гърба, трети – в лицето или в челото, а на някои главите били разбити от камъни, и всички били облени в кръв. Страшно било дори да се гледа.

Срещу празника Връбница, по време на всенощното бдение, един човек съобщил на преподобните отци, че варварите се събират в голямо множество, за да нападнат обителта. Голям страх и трепет обхванал блажените отци, но те не избягали, а се приготвяли за смъртта и предавайки себе си всецяло на Бога, очаквали своя край. С приближаването на деня на Господните страдания настъпил денят и на техните. На двадесети март – Велики четвъртък, сарацините, още по-многобройни отпреди, внезапно нападнали лаврата и с нечовешка жестокост започнали по различни начини да избиват преподобните: някои убили със стрели, на други отсичали главите, трети разсичали на две, на някои отсичали ръцете и краката, а други пребивали с камъни до смърт. Тези, които останали живи, варварите събрали в църквата и искали да ги измъчват, за да им покажат къде е църковното съкровище и манастирското богатство. Сарацините обкръжили обителта и започнали строго да наблюдават околните възвишения и хълмове, та никой от монасите да не може да избяга от ръцете им. Мнозина от братята се втурвали да бягат, но варварите ги хващали и само единици от тях успели да се спасят.

Така сарацините хванали блажения Йоан, който бил още юноша и чието послушание било да приема странниците в манастира, и безмилостно го изтезавали на едно възвишение: прерязали сухожилията на ръцете и краката му и го влачили за нозете по камъните от върха до църквата, така че цялата кожа на гърба му била издрана от острите камъни.

А преподобният Сергии – пазител на църковните съсъди, като видял на какви мъчения са подложени отците и като се боял да не би да не устои на изтезанията и да открие на варварите мястото, където скрил утварите, тайно избягал от манастира. Той бил стигнал далече, когато варварските стражи го хванали и го повлекли насила към манастира. Когато започнал да се съпротивлява, сарацините му отсекли главата. Няколко други отци се скрили от убийците в една пещера извън манастира, но били забелязани от стоящия на хълма страж, който ги посочил с ръка и завикал към другарите си, че в пещерата се крият монаси. Веднага един страшен варварин застанал на входа на пещерата и с гръмовит глас заповядвал на скрилите се монаси да излязат. Братята треперели от страх, а преподобни Патрикий, който бил сред тях, им казал шепнешком:

– Не се бойте! Аз сам ще изляза и ще умра заради вас, а вие стойте тук и мълчете!

Готов да положи душата си за своите братя, той излязъл сам при варварина. Когато онзи го попитал дали има още други монаси там, преподобният отвърнал, че е сам и няма други с него. Тогава варваринът го повел към църквата. Сарацините събрали светите отци в църквата и им казали:

– Откупете себе си и църквата си за четири хиляди жълтици, иначе всички ще ви избием с меч, а църквата ще изгорим!

Светите отци кротко отвърнали:

– Простете заради Бога, не проливайте напразно невинната ни кръв. Толкова злато ние никога не сме имали. Нито една жълтица не ще намерите в цялата лавра. Ако искате, вземете дрехите от гърба ни; вземете всичко, което видите и намерите, оставете ни голи, но само пощадете живота ни.

Но варварите, обхванати от ярост, допрели мечовете си до шиите на светиите, заплашвайки ги, че ще отсекат главите им и още по-силно закрещели:

– Дайте ни златните и сребърните църковни съсъди и ни покажете къде са останалите съкровища на манастира!

Светите отци отново им казали, че у тях няма никакво съкровище. Тогава сарацините ги попитали:

– Посочете ни кои са началниците ви, кой е вашият игумен?

Преподобните отговорили:

– Нашият отец игуменът не е в лаврата, той отиде по делата на манастира в светия град, а ние останалите всички сме равни помежду си.

Имало в манастира пещера, в която някога се подвизавал свети Сава. Сарацините затворили в нея всички монаси, а пред входа на пещерата натрупали сухи клони и запалили голям огън. Преподобните се задушавали от смрад и дим, а варварите продължавали да ги питат за скритите съкровища и ги карали да издадат началниците си. След това ги извели и започнали да ги изтезават и убиват по най-жесток начин, но в отговор не чували нищо, освен молитвите им към Бога. Един призовавал:

– Господи, приеми духа ми!

Друг се молел:

– Помени ме, Господи, в Твоето царство!

После варварите отново събрали всички в пещерата и пак ги измъчвали с дим. Осемнадесет души умрели в пещерата, между които били и споменатите по-горе Йоан и Патрикий; а имената на останалите, загинали от дима, или посечени с меч, или от други мъчения, знае само Бог, Който ги е записал в книгата на живота. А тези, които останали живи, жестоките и безчовечни варвари изпонаранили и избили, като ги хвърляли на земята и ги тъпчели с краката си. Когато се уморили да измъчват и убиват, без да постигнат нищо, сарацините взели всичко, което могли да намерят – някои от манастирските вещи, натоварили ги върху манастирските камили и си отишли.

Тогава няколкото братя, които останали живи, и другите, които се били скрили в планинските пропасти и пещери, събрали в църквата (която Бог спасил от изгаряне) телата на преподобните отци, убити по най-различни начини, и прекарали цялата тази нощ на спасителните страдания в ридания и плач, след което погребали телата на своите братя. А тези, които били намерени полумъртви и наранени, братята, заедно със споменатия Тома, се опитвали да излекуват. Тома впоследствие станал игумен на т. нар. стара лавра.

Така страдалчески завършили земния си живот преподобните отци в обителта на преподобни Сава. А варварите, веднага щом излезли от манастира, били поразени от Бога с внезапна смърт и изпопадали мъртви, без да ги докосне меч, по пустинята и по полята, за да станат храна на псетата, дивите зверове и птиците. Окаяните им души отишли в ада, където огънят им не угасва и червеят им не заспива, а душите на преподобните отци намерили упокоение в Божията ръка и се сподобили с мъченическа слава от Христа, нашия Бог и Спасител, на Когото, заедно с Отца и Светия Дух, отдаваме слава и поклонение во веки. Амин.

© Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите (“Четьи-Минеи”) на св. Димитрий Ростовски.