КОЛКО ЧЕСТО ТРЯБВА ДА СЕ ПРИЧАСТЯВАМЕ?

Всеки християнин се замисля над въпроса колко често трябва да се причастява. Ако той реши да се посъветва с различни свещеници, може да чуе мнения от такива, които не приветстват честото причастяване на миряни или точно обратното, да получи съвет как може да пристъпва по-често към Светата Чаша, особено в светите дни. В някои храмове е останала практиката от съветското време да не се причастяват миряни по време на Пасха и в Светлата седмица. Какво казва Църквата за това? Какви са каноните и правилата, определящи колко често вярващите трябва да участват в Тайнството Свето Причастие? Настоящата брошура обяснява необходимостта от честото причастяване, като предлага на читателя подробно обоснование от творенията на Светите отци и каноните на Църквата.

Колко често трябва да се причастяваме?

Могъщата десница Божия докара на Руската Църква огнения бич на гоненията. Това стана заради масовото богоотстъпничество. Наказанието не остана без плодове.

Докато в синодалния период сред хората е царяла топлохладност по отношение на делата на спасението, изобличавана остро от великите светии Игнатий (Брянчанинов), Теофан Затворник, Йоан Кронщадски, то очистителните страдания довели до оздравяване на духовния живот, което се е проявило в растящото желание за съединяване с Христа в Тайнството свето Причастие. До революцията само единици да са се стремели към честото приобщаване, и причастяването всеки месец да се е смятало едва ли не за подвиг, като цяло хората, пристъпвали към Светата Чаша един път в годината. В годините на гоненията, норма станало приобщаването всяка седмица. Така, самият Дух Свети оживотворил сърцата на децата Божии.

Руските новомъченици разбирали, че никога не биха могли да преодолеят вълната на гоненията, ако не са укрепени от Тялото и Кръвта Христови.

Някои злоупотреби с честото Причастяване

Евхаристичното възраждане станало толкова силно, че дори възникнали някои изкривявания. През 1931 г. било внесено прошение в Патриаршеския Синод за всекидневно служене на Божествена Литургия, дори в делничните дни по време на Великия пост с цел всекидневното причастяване. Синодът решил: „Възможността за често причастяване на православните християни е пожелателна, а за тези от тях, които преуспяват причастяването всяка неделя се признава за приемливо. Мисълта за непременното всекидневно причастяване, като често пъти неотговарящо на духовната полза на причастниците, тъй като не е в съответствие с вековната практика на Светата Църква, е вследствие на ходатайството на Л.Е. Иванов”. (Указ № 85 от 13.05.1931 г. ; Сп. „ Московска Патриаршия” 1931. № 5).

Практика на причастяването сега

Като не гледаме на всичко казано, точно практиката на честото приобщаване дава сили на Тялото на Църквата да понесе богоборческите гонения, както и на фантастичното възраждане през 90-е години на ХХ век. Божият Промисъл устроил така, че точно по това време на руски език да излезе боговдъхновената работа на светите Никдим Светогорец и Макарий Коринтски „Душеполезна книга за постоянното причастяване със Светите Христови Тайни”, която претърпяла няколко издания. (Книгата е издадена на български език от издателство Богоносци през 2013 г. – бел.ред.) В нея подробно, опирайки се на преки и ясни свидетелства на Свещеното Писание, каноничното право и светите Отци, се доказва необходимостта от колкото е възможно по-честото и благоговейно приобщаване и се опровергават всички, повдигани лениви възражения против честото съединяване с Христа. Тази работа толкова точно и ясно излага здравото учение на Църквата, че сякаш, след нея вече не е потребно нищо друго. Неслучайно повечето опитни и авторитетни съвременни свещеници са за честото приобщаване с Чашата Гоподня, което показват и резултатите от Московското пастирско съвещание – 1996-2006 година.

Само че, за съжаление, по време на възраждането израснала не само пшеницата на чистото Православие, но и плевелите на топлохладността и духовния мързел, оправдавани с препратки към практиката на синодалния период. Ако повечето авторитетни свещеници се застъпват за възможното често приобщаване със Светите Христови Тайни, което съответства на практиките на другите Поместни Църкви, а така също и на светата планина Атон, то някои отци (често пъти ръкоположени още по времето на СССР) не допускат благочестивите християни до Христа. Те твърдят, че прекалено честото приобщаване всякога води до прелест и снижаване на нивото на духовен живот. За съжаление, тази тенденция е намерила подкрепа в авторитетното за мнозина със своята безкомпромисна позиция в защита на Православието списание „Благодатен огън” (брой 16, – М., 2007). В него са публикувани две работи против честото причастяване (от протойерей В. Правдолюбов – «Истиннският смисъл на съвременната проповед за свръхчестото причастяване» и от свещениците И. Белов и Н. Каверин – «Свръхчестото причастяване и обновленчеството») под гриф „богослужебна контрареформация”. Може да се каже, че това е манифест на борци срещу хората, които искат да се съединят с Христа.

В какво са прави противниците на честото Причастяване

Най-напред да кажем с какво сме съгласни с авторите. Действително, някои застъпници на честото причастяване се опитват да направят от приобщаването с Христа просто форма на манифестиране на своето единство с общината.

Действително, Свещеното Писание казва, че Причастяването създава единството в Църквата: „Защото един хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причестяваме от един хляб” (1 Кор. 10, 17). Но, най-напред ние се стремим да се съединим не с хората, а с Богочовека. Понеже, според словата на Йоан Лествичник земното не може да изцели земното. Самото Причастие е лекарство за безсмъртие, което ни въвежда в Божествената Вечност. Църквата се строи именно от Небесата. Точно в Чашата се преодолява ненавистното разделение на този свят. Акцентът на обновленците за единството на хората, по същество, се корени в това, че за мнозина от тях Причастието не е реалното Тяло на Христа, а е символ. За здравия православен ум това е еретически подход към Евхаристията и е напълно неприемлив.

Лъжливите възгледи на противниците на честото причастяване

От верните неща по-горе ревнителите често пъти правят лъжливи изводи: като че само по себе си, честото приобщаване ни лишава от благоговение. Не, страхът Божий не зависи от външни фактори (такива, като честото причастяване, честото ходене в храма Божий и т.н.) Той зависи само от вниманието на нашето собствено сърце. Ако ревнителите са прави, трябва ли всички свещеници да загинат? Вечният Живот би ги погубил заради честото причастяване? Излиза, че свети Йоан Кронщадски не е бил прав, като е служил литургия всеки дeн и e призовавал хората към максимално често причастяване. Или той не е човек, а същество с друга природа? Та нали Самият Господ Спасител гледа не на времето, в което идат пристъпващите, а на техните сърца? Нима светите апостоли, като са общували всеки ден с Христа, заради това са се лишили от благоговение?

Не, такова учение е чуждо на светите Отци. Според прекрасните думи на преподобния Йоан Касиян Римлянин: „Макар и да знаем, че не сме без грях, не бива да се отклоняваме от светото Причастие … И който бъде по-чист духом, той ще види себе си нечист, и още повече ще намери причини за смирение, нежели към въздигане … Ние не бива да се отдалечаваме от причастието Господне заради това, че се съзнаваме за грешници, но още повече и повече трябва да бързаме към Него с жажда за излекуване на душата и очистване на духа. Само с такъв смирен дух и вяра, щото, имайки се за недостойни да приемем такава благодат, ние бихме поискали още повече лечение на нашите рани. А иначе, не бива да приемаме достойно причастие веднъж в годината, както правят някои, които живеейки в манастирите, оценяват достойнството, освещаването и благотворността на небесните Тайнства по такъв начин, че според тях те трябва да бъдат приемани само от светци и непорочни. А по-добре би било да мислят, че тези Тайнства за съобщаване с благодатта ни правят по-чисти и по-свети”(Събеседвания. 23, 21).

Подобен съвет се съдържа и във „Въпроси – отговори” от преподобните Варсануфии и Йоан: „И така, не си забранявай да пристъпваш, осъждайки себе си, като грешник, но признавай, че грешникът, като пристъпва към Спасителя, се удостоява да получи отпущане на греховете. И в Писанията виждаме пристъпващи към Него с вяра, които слушат онзи Божествен глас: „Отпускат ти се многобройните грехове”. Ако пристъпващият към Него би бил достоен, той не би имал грехове; но той както е бил грешник и длъжник, така е и получил прощаване на греховете. Послушай Самият Господ, Който казва: „Аз Съм дошъл да призова не праведниците, а грешниците към покаяние”. И още: „Не здравите, а болните имат нужда от лекар”. И така, признавай себе си за грешен и болен и пристъпи към Могъщия, за да се спаси погиващият” (отговор 460).

„Когато грешниците пристъпват към Светите Тайни като уязвени и просещи милост, такива Господ лекува и прави достойни за Своите Тайнства, казвайки: „Аз Съм дошъл да призова не праведниците, а грешниците към покаяние”. И още: „Не здравите имат нужда от лекар, а болните”. Никой не е длъжен да се има за достоен за причастие, но да казва: аз съм недостоен, но вярвам, че се освещавам с причастието. И на такъв се изпълнява всичко по вярата му в нашия Господ Иисус Христос” (отговор 461).

Свещеното Писание за честото причастяване

Къде могат да бъдат открити критериите за правилност на едната или на другата практика? Отговорът е прост – в Светото Писание и в прославените отци на Църквата. Ако ние се обърнем към тези източници, ще получим очевиден отговор. По думите на великия Никодим Светогорец (който, впрочем, се явява събирачът на „Добротолюбие” – образцов учебник за духовен живот): „Нашият Господ Иисус, преди да даде Тайнството Причастие, е казал: Хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света” (Иоан. 6: 51). Тоест, храната, която Аз искам да ви дам, това е Моята Плът, която Аз искам да отдам за оживотворяването на целия свят. Това означава, че Божественото Причастие е за вярващите – то е необходима съставна част от духовния и според Христа живот. Но, доколкото този духовен и според Христа живот не бива да угасва и да се прекъсва (както казва Апостолът „не угасвайте духа” (1 Сол. 5: 19). Той трябва да бъде постоянен и непрекъснат така, че живите не за себе си да живеят, но за Умрелия за тях и Възкръсналия (по същия Апостол — 2 Кор. 5: 15). Тоест, за да могат живеещите верни да живеят живот вече не собствен и плътски, но живот в Христа, Който за тях е умрял и възкръснал. За необходимостта на такъв образ, за да бъде той постоянен и да показва това, което съставлява, е необходимо и Божественото Причастяване. Господ говори повелително и на друго място: истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот (Иоан. 6: 5З). От тези думи става ясно, че Божественото Причастие за християните е толкова необходимо, колкото е необходимо и самото Кръщение. По отношение на двойното повеление, което Той е казал за Кръщението, Той е казал и за Божественото Причастие. За светото Кръщение Господ е казал: „Истина, истина ви казвам, ако някой не се роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие” (Йоан 3: 5). За Божието Причастие е казано и друго подобно нещо: „Истина, истина ви казвам: ако не ядете Плътта на Сина Човешки и не пиете Кръвта Му, няма да имате живот в себе си”. И така, както без Кръщението никому не е дадено да живее духовен живот и да се спаси, така е невъзможно и за никого да живее без Божието Причастие. Доколкото между тези двете (Тайнства) има различие, Светото Кръщение се случва само веднъж, то за Божието Причастие са необходими две неща: първо, то трябва да се извършва, а второ, да се извършва постоянно. Освен това, когато Господ е предавал това Тайнство на Своите ученици, Той не им е казал под формата на съвет: „Който иска, нека яде Моето Тяло, и който иска, нека пие МоятаКръв”, както е казал: „Ако някой иска да върви след Мене” (Мат. 16: 24) и „ако искаш да си съвършен” (Мат. 19:21), но е провъзгласил повелително: „Вземете, яжте: това е Моето тяло” и „Пийте от нея всички; защото това е Моята кръв (Мат. 26: 26–28). Тоест, вие сте длъжни да ядете задължително Моето Тяло и задължително да пиете Моята Кръв. И казва отново: „Всичко това правете за Мой спомен” (Лук. 22: 19), което значи – това Тайнство Съм ви го дал, за да се извършва то не един или два, или три пъти, но всекидневно (както го обяснява божественият Златоуст) за спомен на Моите страдания, Моята смърт цялото Мое домостроителство на спасението.

С тези думи Господ показва два необходими момента в Причастието: единият се изразява със задължителна форма, а другият – в продължителност, за която говори думата „правете”, от което става ясно, че ни се заповядва не просто да се причастяваме, но да се причастяване непрекъснато. И така, вече всеки вижда, че на православния не се позволява да нарушава заповедта, независимо какъв чин има той. На него му се вменява в дълг и задължение да пази това непременно, като го приема за заповед и установени неща от самия Владика.

Божиите апостоли, следвайки неотменно заповедите на нашия Господ, още от самото начало проповядвали Евангелието при всеки удобен случай. Те се събирали с всички верни на тайни места заради опасността от иудеите (Йоан 20:19), учили християните, молили се и извършвали Тайнството, причастявали сами себе си и всички, които се били събрали, както свидетелства за това апостол Лука в Деяния апостолски. Там той казва, че три хиляди, които повярвали в Христа в деня на Петдесетница, се кръстили, били с апостолите, за да слушат от тях учението и да придобият от тях полза, молили се с тях и се Причастили с Тайните, за да се осветят и по-добре да се утвърдят във вярата Христова. „И постоянствуваха в учението на апостолите,- казва той, – в общуването, в преломяването на хляба и в молитвите” (Деян. 2: 42) (Преп. Никодим Светогорец. Св. Макарий Коринтски. Душеполезна книга за постоянното причастяване със Светите Христови Тайни, 1-2).

В Свещеното Писание не е казано нищо за ограничаване по време на допускане до Светите Тайни. Единственото ограничение се отнася не до времето, а до състоянието на човешкото сърце.

Първото, което Апостолът забранява, е да се пристъпва към Причастие поради жертвоприношение: „Не можете да пиете от Господня чаша и от бесовска чаша; не можете да участвувате на Господня трапеза и на бесовска трапеза. Или ще възбудим ревнуване у Господа? Та по-силни ли сме от Него?” (1 Кор. 10: 21–22). Това изискване е особено актуално сега, когато дори въцърковени християни дерзаят да се приобщят със Светите Тайни, като при това ядат или маца (ритуален безквасен хляб в юдаизма, който се яде по време на еврейския празник Пасха – бел. ред.), или жертвено месо от ислямските празници (курбани – жертвени животни, които се колят в името на Аллах – бел.ред.). Но, по въпроса за мнимата вреда за душата честото причастие няма никакво отношение към тези думи. Затова причастоборците често пъти се позовават на други думи на апостол Павел: „Но тъй, както се събирате заедно, това не значи, че ядете Господня вечеря; защото всеки бърза да изяде преди другите своята вечеря, тъй че един остава гладен, а друг се опива. Нямате ли къщи, за да ядете и пиете? Или презирате църквата Божия и засрамвате ония, които за безимотни? Какво да ви кажа? Да ви похваля ли за това? Няма да ви похваля! Аз приех от Господа това, що ви и предадох, а именно, че Господ Иисус през нощта, когато бе предаден, взе хляб и благодари, преломи го и каза: Вземете, яжте. Това е Моето тяло, за вас преломявано, това правете за Мой спомен. Подир вечеря все също и чашата, и каза: Тази чаша е Новият Завет в Моята кръв. Това правете, колчем пиете, за Мой спомен. Защото, всеки път, когато ядете този хляб и пиете от тази чаша, ще възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той. Затова, който яде тоя хляб или пие чашата Господня недостойно, виновен ще бъде спрямо Тялото и Кръвта Господня. Но, нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава Тялото Господне. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста. Защото, ако бихме изпитвали сами себе си, нямаше да бъдем съдени; а бидейки така съдени, от Господа се наказваме, за да не бъдем осъдени заедно със света. Затова, братя мои, кога се събирате на вечеря, чакайте се един други. Ако пък някой е гладен, нека яде вкъщи, за да се не събирате за осъждане. А останалото ще наредя, кога дойда” (1 Кор. 11: 20–34).

От този логически текст се извежда следващата логическа връзка: опасно е да се причастяваме недостойно, като не разсъждаваме за Тялото и Кръвта Господни. Ако се причастяваме често, не е възможно да запазим благоговението. Следователно, трябва да се причастяваме рядко.

Апостол Павел обаче не е казал „причастявайте се рядко”, а е посочил да изследваме сами себе си, а гладните да ядат вкъщи.

От това се вижда, че апологетите на рядкото причастяване използват Словото Божие като закачалка за развиване на собствените си мисли. Словото Божие съвсем не изисква ограничаване на приобщаването за известно време, а повелява да очистим сърцето си с разкаяние за греховете, да имаме желание да ги изправим и тогава да пристъпим към Чашата. Свети Йоан Златоуст обяснява тези думи така: „Ние се стараем не затова, че ще пристъпим приготвени, очистени от всичко зло и с пълно благоговение, но защото е празник и тогава пристъпват всички. Не така заповядва апостол Павел. Той признава само едно време за участие в Тайнството Причастие – времето, когато съвестта ни е чиста. Ако ние не пристъпваме към чувствената трапеза, когато страдаме от треска, за да не се предадем на смърт, то по-добре да не се докосваме до Трапезата с порочни пожелания, които са по-лошо нещо и от треската. Под порочни пожелания аз разбирам както телесните, така и користолюбието, гнева, злопаметството и, въобще, всички порочни склонности. (виж. Кол.3:5-7, бел.ред.) Пристъпващите трябва да се очистят, да преобърнат всичко това в чиста жертва, но никога да не го правим с небрежност и леност, като по принуда, защото е празник и така е прието. От друга страна, когато има съкрушение и готовност , не бива да се отказваме само, защото не е празник. Празник са извършените добри дела, благочестието на душата и строгостта на живот. Когато ти имаш всичко това, можеш да празнуваш всякога и всякога да пристъпваш (към Светото Причастие, б. пр.) Затова и Апостолът казва: „да изпитва себе си” всеки, „и по този начин”, насърчава да се изпитваме не един другиго, но сами себе си, като си правим съдилище без гласност и изобличаване без свидетели” (Беседи върху 1-о Послание към Коринтяни 28:1).

Блаженият Теофилакт Български също обяснява тези думи по подобен начин: „При Павел, когато някакво предложение по необходимост влиза в друго, той, обикновено, изследва и последното. Така е и сега. Преди това имало разговор за трапезата. Но, тъй като той започнал да говори за Тайните, се върнал към предишния разговор, като към особено необходим и, като посочил като най-висше благо това да пристъпиш с чиста съвест, казал: аз не ти изпращам съдии да те съдят, но ти изпращам теб самия. Оправдай се пред своята съвест и пристъпи не когато идат празници, а когато намериш себе си за чист и достоен” (Тълкувание на 1-о Послание до Коринтяни).

По този начин светителят Йоан и блаженият Теофилакт разбират думите на Апостола противно на това, как ги разбират борците срещу рядкото приобщаване. Апостол Павел е убеден, че човек е длъжен сам да очисти своята съвест със съкрушаване заради греховете, при което свидетел трябва да бъде човек сам на себе си. В Руската Църква (за разлика от Източните Патриаршии) са се отдалечили от този принцип, въвеждайки задължителната изповед преди Причастието. Впрочем, това е полезно за нашето отслабнало общество, което често пъти не смята за грях дори аборта.

От друга страна, е важно да се помни, че на свещеника не е дадено право нито от Бога, нито от Църквата да не допуска до Причастие тези, които не са направили смъртни грехове и разкайвайки се за всекидневните си прегрешения, искат да се приобщят с великите Светини. Ние виждаме, че противниците на честото причастяване нямат за това свидетелства от Свещеното Писание, техните доводи на словото Божие противоречат на обясненията на светите Отци, което е забранено от 19-о правило на Трулския Събор.

Църковните канони за честото причастяване

Неслучайно на противниците на честото причастяване се налага да претълкуват грубо каноническите определения, отнасящи се пряко до честото причастяване. Та нали три църковни правила регламентират въпроса за честотата на приобращаването на неотлъчените от Църквата християни. Осмо правило на светите апостоли наказва свещенослужител, който откаже да се причасти по време на литургията, а 9-о правило налага епитимия и на мирянина, който не участва в причастяването. Цитираме самия текст на този канон: „Всички верни, влезли в църквата, и слушащи Писанията, но не пребиваващи в молитва и в светото причастяване до края, вършат безчинство в църквата и, както подобава заради църковното общение, следва да се отлъчват”.

Смисълът на това правило е достатъчно очевиден. Според обяснението на големия тълкувател на каноните патриарх Теодор Валсамон „определенията на настоящите правила са прекалено строги, понеже предвиждат отлъчване на тези, които са в църквата, но не остават до края и не се причастяват. И други правила (80-о правило на VI Вселенски Събор и 11-о правило на Сердикийския Събор) имат подобни определения. Целта е всички да са готови и достойни за причастяване, като се осъждат на отлъчване тези, които не се причастяват в три неделни дни”. Йоан Зонара обяснява този канон така: „Настоящето правило изисква по време на извършване на светата жертва всички да са до края на молитвата и светото Причастие. Понеже тогава се е изисквало и от миряните да се причастяват постоянно. Съществува правило на Сердикийския Събор и друго на Трулския, както и още едно на Антиохийския Събор, предписващи отлъчване на този, който присъства на богослужението три неделни дни, но не се причастява” (Правила на светите Апостоли и светите Отци с тълкувания, — М., 2000. С. 28–29). За да се изключи всяка възможност този канон да бъде разбран по друг начин, Църквата постановява с 2-о правило на Антиохийския Събор: „Всички влизащи в църквата и слушащи свещените Писания, но по някакво отклонение от реда не участват в молитвата с народа или се отвращават от причастяването със светата Евхаристия, да бъдат отлъчени от църквата до тогава, докато се изповядат, покажат плодове на покаяние и поискат прошка. Едва тогава могат да бъдат върнати в Църквата”. В обяснение на това правило Зонара пише: „Отците са определили, че влизащите в църквата, които не пребивават в молитва и не се причастяват по някаква безчинна, а не по благословена причина, да бъдат низвергнати от Църквата, тоест отлъчени и оставени извън събранието на верните. В случая за отклонение отците имат предвид не, ако някой ненавижда Божественото Причастяване и затова не пристъпва към приобщаване, а когато някой го избягва дали заради благоговение или заради смиреномъдрие. Защото, ако ли поради ненавист и отвращение към светото Причастие се отклоняват от него, то биха подхвърлени не на отлъчване, а разбира се, на отсичане от Църквата – на анатема” (Правила на светите Поместни Събори с тълкувания, – М., 2000. С. 144, така пише и тълкува този канон и Аристан). Така, съгласно каноните, трябва да се обясни не на този, който е пожелал да се причасти по време на литургията, а на този, който се е отклонил от Причастието.

„Благословената причина”, както виждаме, не може да бъде „благоговение” пред светините или „смиреномъдрие”, което противниците на честото причастяване смятат за много голямо нещо. Напротив, каноните предвиждат за такива „благоговейни” строго наказание. Ако се обърнем към авторитета на Златоуст, такава причина може да бъде вътрешна страст (например, раздразнение сутрин рано в неделя). Каноните добавят и такива неща, като осквернение, предизвикано въжделение или месечен цикъл у жената. Точно за такива, по думите на Валсамон, е предназначен и антидора (от гр. ез. “вместо даровете”, “вместо причастие” – това е правилното наименувание на благословения хляб, който се раздава на края на службата, а не, както неправилно се назовава в славянските църкви – нафора, бел. ред.).Също така Валсамон казва, че против това правило не грешат тези, които след четенето на Евангелието заедно с огласените излизат от храма. Но, норма, въпреки всичко, се явява причастяването на всяка литургия, на която присъства християнинът, но не по-рядко от три седмици. Православният християнин, съхраняващ Никейската вяра, не изпада в смъртни грехове и съблюдаващият каноничните пости (според типика на БПЦ това са средите и петъците, както и постните периоди преди големите празници, бел. ред.) (включително и евхаристийния – от полунощ, б.а.), има право да се причастява, докато не е доказано обратното.

Накрая, в полза на възможното често причастяване говори и 66-о правило на VI Вселенски Събор: „От светия ден на възкръсването на Христа Бога нашия до новата седмица, през цялото това време, верните са длъжни непрестанно да се упражняват в псалмите и пеенето, и песните духовни в църквите, радвайки се и тържествувайки в Христа, и в четенето на Божествените писания внимавайки, и на Светите Тайни наслаждавайки се. Защото по този начин с Христа заедно ще възкръснем и ще се възнесем. От тук и в речените дни да не се правят конски надбягвания или други народни зрелища”.

Този канон често пъти грубо се нарушава. Малко ли е, че в много незакрити храмове в самата Пасхална нощ не причастяват със Светите тайни (пряко нарушавайки каноните и в противоречие на Златоуст: „Трапезата е богата: наситете се всички от нея! За блудните синове небесният Отец е заклал угоен Телец: никой да не излезе гладен! Всички се насладете от този пир на вярата, всички се възползвайте от богатството на благостта!”) (виж. Похвално слово за Пасха от Св. Иоан Златоуст, включено в Служебника на свещеника, бел. ред.), но и отказват Причастие на верните християни по време на Светлата седмица. Така, тази година в Светъл понеделник на една православна християнка, съблюдавала точно Великия пост, й отказали причастие в ТРИ ХРАМА! Това е крайно потъпкване на каноните в името на „преданието на старците”. Според думите на Валсамон „всички верни трябва да са готови да се приобщават със светите Христови Тайни всеки ден, ако е възможно, както за това и преди е казано в други правила. Инак можем да попитаме: по какъв начин при така определените правила, в продължение на три дни в тази седмица, занаятчиите вършат работата си? Мисля, че те постъпват лошо” (Правила на светите Вселенски Събори с тълкувание, – М., 2000. С. 499).

Ние виждаме, че църковните канони по всякакъв начин се стараят да облекчат достъпа на верните и благочестиви християни до Светата Чаша, при това, затваряйки пътя за иноверците и погълнатите от смъртни грехове. Този подход произтича пряко от Свещеното Писание и е потвърден от учението на отците на Църквата, но и това се отхвърля от привържениците на рядкото причастяване. За тях е казано в Евангелието: „Връзват бремена тежки и мъчни за носене и ги турят върху плещите на човеците, а сами не искат и с пръст да ги помръднат” (Мат. 23: 4). Те пристъпват Божията заповед заради преданието на старците (Мат. 15: 3). Прав е преподобният Никодим Светогорец, като изобличава такива: „Тези свещеници, които не причастяват християните, пристъпващи към Божественото Приобщаване с благоговение и вяра, се осъждат от Бога като убийци, съгласно написаното от пророк Осия: „Тъй сбирщина свещеници убиват по пътя за Сихем и вършат мръсотии” (Ос. 6: 9). С други думи, свещениците са скрили пътя, и волята, и заповедта Божия, и като не я обявявали, са убили по пътя за Сихем и са сътворили беззаконие сред Моя народ. Само аз дето се удивявам и недоумявам, че се намират такива свещеници, които да прогонват пристъпващите към Тайните. Та нима те дори не се замислят, в крайна сметка за това, че думите, които самите те изричат, се оказват лъжа. Та нима самите те в края на Литургията не възгласяват високо и не призовават всички верни, казвайки: „Със страх Божий, вяра и любов пристъпете”. Тоест, подходете към Тайните и се причастявайте; а после самите те, отричайки се от своите думи, гонят пристъпващите. Аз не знам как може да бъде наречено такова безчиние”.

Светите Отци за честото причастяване

Ако се обърнем към светоотческото наследство, ще видим толкова много свидетелства за ползата от честото Причастие, че в тях капката на свидетелствата на противниците просто ще потъне. Достатъчно е да прегледаме списъка на светците, които се изказват в полза на често причастяване, за да се убедим,че тази практика е неотменна част от Свещеното Предание. За честото причастяване се застъпват свети Игнатий Богоносец, Юстин Философ, африканските мъченици, Киприян Картагенски, Атанасий Велики, Амвросий Медиолански, Василий Велики, Григорий Богослов, Григорий Нисийски, Йоан Златоуст, Генадий Константинополски, Кирил Александрийски, Онуфрий Велики, Макарий Велики, Антоний Велики, Варсануфий Велики, Йоан Пророк, Исихий Йерусалимски, авва Аполоний, Йероним Стридомски, Теодор Студит, Йоан Касиан Римлянин, Никодим Светогорец, Макарий Коринтски, Нектарий Егински, Йоан Кронщадски, Алексей (Мечьов), Серафим (Звездински) и още много други. Не малко цитати, потвърждаващи това, могат да се намерят в прекрасните работи на преподобния Никодим Светогорец. Тук, в качеството на свидетелства, ще приведем само някои от тях. Свети Йоан Златоуст пише следното: „Забележително е, че много хора просто, както се случи, повече според обичая и установения ред, отколкото според разсъждения и съзнание, се приобщават с Тялото Христово. Настанало е, казват те, св. Четиридесетница или Богоявление, всеки, какъвто и да е (по вътрешно разположение), трябва да се приобщава с Тайните. Но, времето не дава право да се пристъпи (към Тайнството), защото на празника Богоявление и Четиридесетница пристъпват не само достойните, но и тези, които имат светлина и чистота в душата си. С тези качества пристъпвай винаги, без тях – никога. „Понеже всеки път, казва (апостолът), когато ядете този хляб и пиете от тази чаша, се възвестява смъртта Господня (1Кор. 11:26), т.е. извършва се възпоминанието за нашето спасение и за Моето благодеяние. Спомни си само с какъв страх са пристъпвали към участие в древните жертвоприношения. Какво ли не са правили, какво ли не са вършили предварително?! Хората, най-напред, всякога се очиствали. Как ти, пристъпващият към Жертвата, пред която Ангелите треперят, определяш извършването й в уреченото време? Как след това ти ще застанеш пред съдилището Христово, ти, който с нечисти уста и ръце си се осмелявал да приемаш Неговото Тяло с нечиста уста и с осквернени ръце? Ти не би се осмелил и царя да целунеш по челото, когато от устата ти излиза неприятен мирис: Как тогава със зловонна душа дръзваш да целуваш Царя Небесен? Такава постъпка е оскърбление за Него. Кажи ми, ти би ли дръзнал с немити ръце да пристъпиш към жертва? В малкото се показва такава предпазливост, ти пристъпваш ли и дерзаеш ли по отношение на великата Жертва, ако имаш нечиста душа? Та нали, тя е в ръцете ни само временно, но прониква напълно в душите ни.

Ако ти не си достоен да се приобщиш, то ти не си достоен и за участието (в литургията на верните), а това значи и в молитвите. Ти слушаш, когато дяконът възгласява: елици в покаянии, изидите все. Които не се приобщават, са в покаяние. Ако и ти си в покаяние, не си длъжен да се приобщаваш, защото не всички приобщаващи се са от тези, които се каят. Защо след това (дяконът) казва: излезте, които не можете да се молите, а ти продължаваш да стоиш безсилно? Нима ти не си от тези, които се каят, а си от тези, които се приобщават? И не обръщаш на това никакво внимание, дали не смяташ, че това е нещо нищожно?

Безгрижието – ето това е, което ни прави недостойни.

„Синовете ти, – е казано, са като маслинени клонки, около трапезата ти” (Пс. 127, 4). Нека да няма у вас нищо ветхо, нищо диво и грубо, нищо незряло! Само така нововъведеното ще даде плод при това плод дивен, като маслинени клонки, които ще обрамчат трапезата и при това не просто ей така, но със страх и трепет” (Йоан Златоуст, Беседи на Посланието към Ефесяни Беседа 3. 4–5).
Какви страшни думи изрича Златоуст! Те поразяват сърцето като гръм! Какво отговарят на това противниците на честото причастяване? Те казват, че целта на Златоуст е не да убеждава за честото причастяване и стремеж към изцеление от греховете, а просто да покаже искреното душевно съкрушение на човека, проумял своята греховност. Как могат да бъдат разбирани тези думи? Това е пряко изопачаване на казаното от светиите! Къде е страхът Божий у тези, които си позволяват да пишат подобни неща?! Тук логиката на светците е очевидна. Те не искат просто признаване на греховете, а тяхното изправяне и непрекъснато пребиваване с Христа. Той ни призовава към всеобща святост, а нашите причастоборци – към всеобща леност и разпуснатост. Аз не бих се възмущавал, ако те не изискваха от хората висота, каквато не е необходима.

Те казват на хората: „Сега времето е такова, че светото не бива да живее, така че, въобще не се опитвай. А, за да не се гневи Господ силно, то причастявай се по-рядко”. И такова нещо някои признават за следване на предците! Та нали точно такъв подход преподобният Симеон Нови Богослов нарича най-лошият подход сред всички ереси? За да потвърди точно неверността на светоотческото предание, преподобният Никодим, привежда текста на посланието на светителя Василий Велики към Кесарий (писмо 89 (93)): „Добро и полезно е всеки ден да се приобщаваме и да приемаме светото Тяло и Кръв Христова, защото Самият Христос ясно казва: „ Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден” (Йоан. 6: 54). Впрочем, причастяваме се четири пъти всяка седмица: в деня Господен, в сряда, в петък и събота, а така също и в други дни, ако се чества паметта на някой светец” (Творения на светия наш отец Василий Велики. Писма. — Минск, 2003. С. 150–151).

Тук светецът отговаря пряко на измислицата на отец Владимир Правдолюбов, че сякаш тогава в Кесария не са се причастявали много често. Това послание влиза в допълнителните канони на Източните Църкви и Сърбия. Неговото значение за нас е огромно, защото в противовес със съвременните измислици „ревнивият” вселенски учител ясно говори за извънредната полза от максимално честото причастяване. Затова, когато свещеникът съветва да се причастяваме, колкото е възможно по-често, той просто повтаря смирено учението на вселенските светители, а спорещите с него – спорят с Църквата. Що се отнася до вредата от рядкото причастяване, то тя е очевидна. Достатъчно е да си спомним случая от житието на преподобния Макарий Велики: „Един нечестив египтянин се разпалил от нечиста любов към омъжена красива жена, но не успявал никак да я склони да измени на своя съпруг, тъй като тя била целомъдрена, добродетелна и обичала своя мъж. Като искал силно да я обладае, египтянинът изпратил при нея магьосник с молба да направи така, че жената да го заобича или съпругът й да я възненавиди и да я прогони далече. Чародеят, като получил богати подаръци от египтянина, приложил своите обичайни вълшебства, като се опитал със силата на вълшебния чар да съблазни целомъдрената жена да извърши глупава постъпка. Но, след като той не успял да склони непоколебимата душа на жената към грях, чародеят очаровал очите на всички, които поглеждали към нея, като направил така, че те да не виждат в нея човешко същество, а животно под формата на кон. Мъжът на същата тази жена, като се върнал у дома, с ужас видял, че в леглото му лежи не неговата съпруга, а кобила. Той се обърнал към нея с думи, но не получил никакъв отговор, само забелязал, че тя изпада в ярост. Като се досетил, че това трябва да е неговата жена, той разбрал, че е направено някакво зло. Човекът започнал да плаче, след това повикал в дома си презвитерите и им показал жена си. Те обаче, не можели да разберат, че пред тях е човек, а не животно, тъй като и техните очи били омагьосани. Минали три дни, откакто жената се привиждала на всички като кон. През това време тя не се хранила, защото не можела да яде нито сено, като животно, нито хляб, като човек. Тогава мъжът й си спомнил за преподобния Макарий и решил да я заведе в пустинята при светеца. Като й надянал юзда, както се полага на животно, той поел към жилището му. Когато се приближил до килията на преподобния, иноците , които били наблизо, възнегодували и попитали какво иска той с този кон, че напира да влезе в манастира. Мъжът им отговорил:

– Аз дойдох тук, щото това животно, по молитвите на свети Макарий, да получи милост от Господа.

– Кога се случи това лошо нещо с нея? – попитали иноците.

– Животното, което виждате, – отвърнал им човекът, – е моята жена. Как тя се е превърнала в кон, не знам. Но, вече минаха три дни, откакто това се случи, от тогава тя не приема никаква храна.

Като изслушали неговия разказ, братята тозчас побързали да отидат при преподобния Макарий, за да му разкажат, но той вече бил получил откровение от Бога и се молел за жената.

Когато иноците му разказали случилото се и му посочили доведеното животно, преподобният казал:

– Вие самите сте подобни на животни, тъй като вашите очи виждат скотския образ. Тя, както е създадена като жена, така и си остава такава, не е променила своята човешка природа Но, на вас само ви се струва, че виждате животно, защото жената е жертва на магьосническо чародейство.

След това преподобният осветил вода и с молитва я излял върху праведната жена. Тозчас тя приела човешки облик. Макарий й дал наставления да ходи по-често в храма Божий и да се причастява със светите Христови Тайни.

– Това ти се случи, – казал преподобният, – защото вече минаха пет седмици, откакто не си се причастявала с Божествените Тайни. После, като дал наставления и на мъжа, и на жената, светият ги отпратил с мир.

Ето до какви беди довеждат хората тези, които ги отблъскват от Светата Чаша. Сега, когато в света цари разгулът на магията и окултизма, да бъдат оттласквани хората от защитата Христова е просто престъпление, застрашаващо с неочаквани последствия. Известно е, че злите духове не могат да нападат тези християни, които благоговейно и често пристъпват към Христовите Тайни. Затова е говорил още преподобният Йоан Касиан: „Защо обладаните от зли духове се отлъчват от причастяване с Господа?” – „Ако ние споделяме това мнение и вяра, че всичко произлиза от Господа и всичко се прави за полза на душата, няма да ги презираме толкова много, но ще се молим за тях непрестанно, като за своите членове и ще им състрадаваме от цялото си сърце, с пълно разположение. Когато страда един член, с него страдат всички членове. Трябва да знаем, че без тях, като свои членове, ние не можем да се усъвършенстваме напълно … Нашите старци не само не са им забранявали Светото Причастие, но напротив – те са смятали, че ако е възможно, то трябва да им се дава всеки ден … След приемането му, то е като парещ пламък, прогонва духа, заселил се в същия този член … Колкото повече обсебеният се отклонява от духовното лечение, толкова повече врагът ще го напада” (Преп. Йоан Касиан Римлянин, Събеседвания. 7, 30).

Единствената особеност е, че каноните ограничават причастяването на бесноватите до веднъж на седмица.

Според думите на преподобния Никодим Светогорец „Да се причастяваш непрестанно, е и необходимо, и душеполезно, и е съгласно заповедите Божии. А освен това, е добро, съвършено и благоугодно.

Причастяването само три пъти в година не е в съгласие нито със заповедите, нито е добро, защото не е добро това, което е добре да се прави, но не се прави. Както казва Еклесиаст, всички заповеди Божии изискват необходимото време: „Времето за всяко нещо” ( Екл. 3:17), така и от изпълнението на заповедта за Причастието следва да отделяме необходимото време. С други думи, съответното време за Причастие е този момент, в който свещеникът казва: „Със страх Божий, вяра и любов пристъпете”.

Аргументи на противниците на честото причастяване

Какви аргументи привеждат противниците на честото причастяване, за да обосноват своята нелепа позиция? Те са няколко.

Първият от тях е да разпространяват измислици за своите опоненти. Опитват се да наричат всички радетели на честото причастяване обновленци, което е лъжа и клевета. Очевидно, нито преподобният Никодим, нито атонците (в т.ч. и о. Николай (Генералов)), нито многото опитни свещеници в Москва и Русия са обновленци. Пред нас е просто опит, под предлога на партийна борба, да запишат сред обновленците всички тези, които следват точно светите Отци и каноните. Ако обновленците са привърженици на честото причастяване, от това не следва, че причастието не е необходимо. Щом католиците вярват в Бога, от това не следва, че ние трябва да сме едно с атеистите.

Точно така и защото преподобният Никодим е ползвал латински източници за написването на „Невидимата бран”, от това не означава, че неговото учение е неправилно и че той е взаимствал практиката на честото причастяване от католиците. Не бива да забравяме, че всичкият скъп на сърцата на ревнителите Синодален период е бил пронизан от взаимствания от Рим или от протестантите. Самата структура на „Православното изповедание” на митрополит Петър Могила е взет от Римския катехизис. Светителят Димитър Ростовски също е черпил щедро от западни източници . Прекрасните проповеди на светителя Филарет по много неща напомнят на Будей и Белармин. Важен е обаче не фактът на взаимстване, а доколко изложението съответства на православната вяра. Например, изискването за задължително причастяване всяка година (В Катехизиса и „Православното изповедание”) не се среща в каноните (както вече се убедихме, в каноните се говори за три недели) и копира изискванията на Тридентския събор на Римокатолическата църква. Сега ще отговорим поред на обвиненията. Най-напред, коливадите[1] никога не са били настроени прокатолически, заради което обвинение са претърпели доста. Затова и не биха могли да са взаимствали идеята за честото причастяване от Рим. Именно благодарение на преподобния Никодим и неговия „Пидалион” на Изток възтържествува нормата за прекръщаване на католици, въведена от Константинополския Събор от 1755 година. Така щото, макар и да имал възможност да се възползва от западната мъдрост, той дори не се е докоснал до нея. За него Причастието на католиците било просто хляб. Как тогава, той би могъл да се опира на практиката на Рим? Второ, честото причастяване при католиците не е възможно да бъде взаимствано и заради това, че по онова време при латините още не го е имало.

През ХVII – XVIII век Евхаристията на Запад била в страшен упадък. Участието в месата основно се свеждало до почитането на хостията[2] (същото, за което светителят Филарет говори в катехизиса). Ако миряните се причастявали, то суетата след месата била като на частна сбирка. Православният Изток е взаимствал днешната практика за честото причастяване от Рим, под влиянието на коливадите и дейците на „парижката школа”. Въобще, борците срещу честото причастяване имат по-големи проблеми с коливадите. Не можеш да отречеш аргументите на светите Никодим и Макарий, перото не се повдига, за да се зачеркне тяхната святост. Те не могат да бъдат обвинени и като обновленци (по-скоро обратното).

Светителят Теофан Затворник (когото ревнителите имат за свой съюзник) превел „Невидимата бран”, в която също има призиви за често причастяване. Той превеждал всичко свободно, като изключвал това, което не му харесвало. Но това, което не се харесва на нашите опоненти, светителят Теофан намерил за твърде полезно. Още по-удивително се явява твърдението, че практиката на коливадите е била чисто монашеска. Всеки, който чете трудовете на преподобния Никодим знае, че светият принципно смята за необходимо честото причастяване за всеки християнин. Затова и на Изток всяка неделя все повече благочестиви християни се стараят да се причастят.

А сега да разгледаме положителната аргументация на противниците на честите срещи с Христа.

Първото, което забелязваме е, че списъкът на авторитетите, привлечени в защита на тази теория, е ограничен в пространството и във времето. Тези автори са от Русия, от ХVII – XX век. Такъв подход противоречи на принципа на определение на Свещеното Писание, издигнат от преподобния Викентий Лирински – всеобщност, постоянност и повсеместност.

„Да се следва всеобщността, означава да се признава истината само на тази вяра, която изповядва цялата Църква по цялото земно кълбо. Да се следва древността, означава в никакъв случай да не се отстъпва от това учение, към което без никакво съмнение са се придържали светите Отци и предци. Накрая, да се следва съгласно самата древност тези вероопределения и пояснения, към които са се придържали всички или, в крайна сметка, почти всички пастири и учители” (За вероизложенията въобще или за общия характер на православната догматика). Борците срещу честото причастяване не могат да издържат на нито едно от тези изисквания. Значи, учението противоречи на Преданието на Църквата.

Сега да разгледаме самите цитати. Те се разделят отчетливо на няколко групи.

Първата сочи минимална честота на причастяване. Точно за това пише в „Православното изповедание” и „Пространен Катехизис” светителите Димитър Ростовски, Игнатий (Брянчанинов) и Теофан Затворник, преподобните Макарий Оптински, Варнава Гетсимански, Варсануфий Оптински и Серафим Саровски. Нито един от тези автори не се е изказал против честото причастяване, макар и да са изисквали благоговейно отношение към Светините. Ще отбележа, че за Русия, където по това време се е смятало за нормално приобщаване веднъж годишно, с благословение не малко вярващи са се причастявали веднъж в месеца, което било необичайно и, понякога, дори се приемало като някакъв модернизъм.

Друга група се основава на практиката на най-добрите привърженици на благочестието (например Амвросий, Леонид и Макарий Оптински). За техния пример е излишно да говорим. Те били телесно болни и затова се стараели да следват нормите на Трулския събор.

Ако се изхожда от логиката на борците с честото Причастие, то защо тогава не се взима за норма преподобната Мария Египетска, която се е причастила два пъти за 47 години? Впрочем, не е ясно, защо борците срещу честото Причастие забравят за опита на светителя Теофан Затворник или праведния Йоан Кронщадски, които са се причастявали всеки ден? Защо те не ни предлагат да подражаваме на опита на тези светци? В какво се състои уникалността точно на Оптинските старци, че и те и другите в сан, по логиката на ревнителите, да не е възможно да им се подражава? За ревнителите по отношение на Причастието съществува съществена разлика между миряните и свещениците, въпреки конкретните думи на Златоуст по този въпрос.

Колкото и да питаме, отговор няма, тъй като за защитниците на рядкото Причастие е важно не учението на Църквата, а утвърждаването на тяхната гледна точка.

И накрая, действително, да разгледаме гледната точка на този, който се обявява категорично против честото причастяване, смятайки го за прелест и „от лукавия”.

Това е мнението на ЕДИН свещеник, съвсем не прославен в лика на светиите – схиархимандрит Андроник (Лукаша). Но, нима може мнението на един малко известен духовник да тежи повече от ученията на десетки светци, редът на самите канони, най-големите канонисти и, главно, на Свещеното Писание? С какво мнението на отец Андроник принципно стои по-високо от, например, мнението на отец Таврион? Та нали нито единият, нито другият не е прославен от Църквата. Ако сравним степента на влияние, то, разбира се, отец Таврион е повлиял върху съзнанието на християните много по-силно. При това, много повече хора почитат точно него.

Защо вкусването се сочи за вярност към светоотческото Православие? Аз вече не казвам, че мнението на отец Андроник противоречи пряко не само на Евангелието и каноните, но противоречи дори и на цитата на свети Теофан, когото сочат и самите ревнители: „За честото причастяване не бива да се казва нищо неодобрително”. Нима свети Теофан се е оплел в козните на лукавия?

[1] Коливади: от гр. дума „κόλλυβον“ (варено жито за помен); Става дума за богословско течение на Света Гора (XVIII – XIX в.), целящо завръщане към истинските корени на православното християнство и литургичната традиция на Църквата, както и за възраждане на отеческото предание. Повод за него станал именно опитът за промяна на деня, отреден за поменаване на покойниците (т. е. събота). Сред тях е и св. Никодим Светогорец., бел. ред.

[2] хостия от лат. hostia “жертва” – предлаган от латините кръгъл безквасен хляб, ползван за тайнството евхаристия в Римокатолическата литургия, бел. ред.

Автор: свещеник Даниил Сисоев
Източник: mission-center.com
Превод със съкращения: Силвия Николова

Колко често трябва да се причастяваме? | Богоносци

https://www.bogonosci.bg/%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%BA%D0%BE-%D1%87%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%BE-%D1%82%D1%80%D1%8F%D0%B1%D0%B2%D0%B0-%D0%B4%D0%B0-%D1%81%D0%B5-%D0%BF%D1%80%D0%B8%D1%87%D0%B0%D1%81%D1%82%D1%8F%D0%B2%D0%B0%D0%BC%D0%B5-2/

Според думите на преподобния Никодим Светогорец „Да се причастяваш непрестанно, е и необходимо, и душеполезно, и е съгласно заповедите Божии. А освен това, е добро, съвършено и благоугодно.