Монтанизмът е най-яркият пример в църковната история за вечната дихотомия между свобода и авторитет, пророчество и йерархия, импровизация и традиция. Монтан отхвърля все по-засилващата се клерикализация, централизация и секуларизация на съвременния му църковен живот и започва да проповядва за живо духовно общение с Бога. Според него то не трябва да е ограничено от йерархизма и обредността, а да се проявява в индивидуални харизми, т. е. особени дарби на Светия Дух като пророчество, говорене на непознати езици (глосолалия), изцеления и др. По време на емоционалните молитвени събрания на монтанистите тяхната пророческа дарба често се изразява в крайни явления (припадъци, транс, екстаз). Заедно с Монтан започват да проповядват и две жени, наречени “пророчици” – Приска (или Присцила) и Максимила. Както той, така и те са признати от адептите за въплъщения на Параклит (Утешителя или Светия Дух), обещан в Евангелието на Йоан. Тримата пророкуват за идващия край на света и свързаната с него необходимост от по-голям аскетизъм – забрана на вторите бракове, по-дълги и строги пости и стремеж към доброволно мъченичество.