Монахът, който говореше за Бога в рими

В памет на дядо Антим

Казват, че Църква, която не ражда светци, е подозрителна – нещо в нея, нещо в нас, пречи на Светия Дух да върши делото Си. А знаем, че „Бог е верен“ (1 Кор. 10:13), неверните сме винаги ние…

Преди близо 20 години случайно се отбихме до непознат за нас манастир – буквално кривнахме от пътя, следвайки сгушена под скалите табелка. Няма хора, зелено, тихо… И тъкмо да си тръгнем, откъм църквата с бързи стъпки се задава монах. Така ни се радва, сякаш цял ден нас е чакал. Очите му се смеят. Още първите думи привличат вниманието ни – различни, без никакво клише (удивително как може в днешно време да се говори за вярата с нови думи…). И най-поразителното – в рима. Никога няма да забравя тази първа среща с дядо Антим, стопанина на Кричимския манастир – там, под асмата, във все още малкия и неизвестен манастир, повече от два часа дядо Антим говореше за Бога. Говореше с нови думи, много от които не разбирах. Като селски човек той богословстваше с образи от селския бит, с диалектни или старинни думи. Никога през годините по-късно този разговор не се повтори – той беше сякаш дар от Бога, за да улови сърцата ни и да ни накара да повярваме, че Христос е същият и вчера, и днес, и вовеки. И когато намери пристан в някое истинско сърце, Той прави от този човек „нова твар“ – неповторим и различен от всички други Божии приятели. Много говореше за мълвата, която отваря небето – така той наричаше умната молитва, която беше докоснала духа на този неграмотен, смирен, автентичен и без компромиси търсещ Бога човек.

Тогава в скрития под скалите манастир не идваха много хора. А дядо Антим, все още жизнен и неуморим, влюбен в Бога, молитвата и селския труд, все повтаряше, че най-много го е страх от религиозните хора… Надянали дрехите на вярата, а отвътре – езичници. Камъни в реката, които водата не може да заобли… От сърце се радваше на истинските, неподправени хора – независимо какви грешници бяха, намираше с тях общ език и мнозина плени за Христос. С времето мълвата за него растеше: „Идват да видят мечката“ – мърмореше той, но все още беше здрав и хорското любопитство не му тежеше толкова. А понякога чувахме тихично на изпроводяк: „Хайде, опях ги…“. После ще ни разкаже за живите мъртъвци, дето идвали в манастира. Тайно предчувстваше накъде вървят нещата и неведнъж с тревога и замислено казваше: „Отецът става зараза… Ще издържи ли отецът?…“.

Все повече хора научаваха за монаха, който говори в рима – простичко, но с вроден усет. Човешката болка и грехове натежаха, отецът нямаше сили да поеме всичко това – и се опита да сложи граници, да ограничи посещенията, но трудно му се удаваше. Сърцето му беше голямо…

Бог да му въздаде стократно за обичта, търпението, молитвите – безкръвно мъченичество, по които Бог твореше чудеса.

Дядо Антим ще бъде опят и погребан на 24 юли от 11 ч. в своя обичан Кричимски манастир.

Вечна да бъде паметта му!