Activity

  • admin posted an update 1 month, 1 week ago

    ЖИТИЕ НА ПРЕПОДОБНИЯ НАШ ОТЕЦ ИРИНАРХ, ЗАТВОРНИК ОТ РОСТОВСКИЯ БОРИСОГЛЕБСКИ МАНАСТИР
    Преподобният Иринарх бил роден в Ростовска област, село Кондаково. Баща му Акиндин и майка му Ирина били селяни. В светото Кръщение те нарекли сина си Илия. Родителите се радвали, като гледали колко бързо расте детето им – то проходило още на петия месец. Те го възпитавали в благочестие и чиста християнска вяра. А Илия не участвал в детските игри, обикнал смирението и кротостта, бил тих и приветлив към всички.
    Едва шестгодишен, той казал на майка си:
    – Когато порасна, ще приема пострижение и ще стана монах. Ще нося върху тялото си вериги, ще се трудя заради Бога и ще стана учител на всички хора.
    Майката се учудила на тези думи на малкото дете, но и много се зарадвала. Пророческите слова на шестгодишното момче се сбъднали.
    Веднъж баща му поканил на обяд селския свещеник Василий. На трапезата той разказвал житието на преподобния Макарий, Калязинския чудотворец. Илия слушал разказа му и изведнъж заявил:
    – И аз ще стана такъв монах.
    Свещеникът се учудил, като чул от дете думи, подобаващи на възрастен човек, и казал строго:
    – Чедо, как се осмели да кажеш това?
    Той отвърнал:
    – Който не се бои от тебе, говори това.
    Момчето растяло при родителите си. Но ето че в областта настъпил глад. Илия бил вече на осемнадесет години, напуснал дома и се отправил да търси работа в Нижни Новгород.
    Две години синът не се завръщал и не пращал вест за себе си. Родителите решили да го открият и пратили двамата си по-големи синове Андрей и Давид да го търсят. Братята намерили Илия около Новгород, в дома на един селянин, за когото работел. Те се зарадвали на срещата и останали да работят заедно с него още една година.
    Един ден, докато живеел при селянина, Илия седял в стаята заедно с другите и изведнъж започнал неутешимо да плаче. Всички се учудили, не знаели как да го утешат и с горест го разпитвали каква е причината за тези сълзи. А той отговорил:
    – Виждам кончината на моя баща. Светли юноши носят родителя ми на погребение.
    Присъстващите се дивели как може да види това, когато се намира толкова далеч от дома. По-късно същата година Илия се завърнал вкъщи и започнал да разпитва майка си за баща си, а тя му казала, че той се преставил през Богородичния пост на същата година. Тогава той си спомнил видението и казал:
    – По това време го видях – светли юноши го носеха на погребение.
    А майка му се утешила, като видяла сина си и чула необикновените му слова.
    След смъртта на баща си Илия с майка си и по-големия си брат Андрей се преселил в Ростов. Семейството си купило къща, започнало търговия и скоро увеличило благосъстоянието си.
    Най-малкият брат Илия, който винаги имал страх Божий в сърцето си, започнал особено прилежно да посещава църквата и да дава милостиня. Той строго пазел девствена чистота, желаел напълно да остави света и да приеме ангелски образ, затова не пропускал да посети Божията църква.
    Скоро се запознал с един човек от търговското съсловие, на име Агатоник, който обичал да чете, сприятелил се с него и започнал постоянно да беседва за Божественото Писание, търсейки душевно спасение.
    Като се подготвил по този начин, Илия взел кръста си, осенил се с кръстно знамение и започнал да се стяга за път. Майка му го попитала какво е намислил, а той отговорил:
    – Отивам в манастира при светите страдалци Борис и Глеб на река Устия да се помоля.
    Тя се разплакала, но си спомнила, че още шестгодишен синът ѝ пожелал да стане монах. А той ѝ се поклонил, целунал я и тръгнал на път.
    Когато наближил манастира на Борис и Глеб, Илия се зарадвал от цялото си сърце, отишъл при игумена, поклонил му се и поискал благословия. Той го благословил и попитал:
    – Чедо, защо си дошъл?
    Момъкът отговорил:
    – Отче, желая да приема ангелски образ. Сподоби мене, невежата и простия селянин, с пострижение и ме причисли към избраното Христово стадо и святата ти дружина!
    Със сърдечните си очи игуменът видял, че момчето е пратено от Бога, и го приел с радост, подал му пострижение и го нарекъл в монашество Иринарх.
    По манастирския обичай той поверил ръководството му на един старец и младият монах започнал да се подвизава при него в послушание и покорство, в пост и молитва.
    След като преминал успешно първото послушание, игуменът го пратил в пекарната за смирение и изпитание. Той се трудил за братята денем и нощем, не се грижел за нищо телесно и никога не се отклонявал от посещението на Божията църква, където идвал преди останалите братя. В храма не разговарял с никого, по време на четенията не сядал, а винаги оставал прав, твърд като камък, и никога не си тръгвал преди отпуста.
    Като научил за пострижението му, неговият приятел Агатоник дошъл в манастира да го посети и останал с него много дни. Накрая Иринарх изпратил приятеля си далеч извън обителта и на връщане започнал да размишлява как да се спаси. Той решил да даде обет да отиде в Кириловия Белозерски манастир или в Соловецката обител. И ето че чул глас свише:
    – Не ходи нито в Кириловия манастир, нито в Соловки, тук ще се спасиш!
    Той се усъмнил, но отново чул същия глас:
    – Тук ще се спасиш!
    Иринарх се уплашил, започнал да плаче и да размишлява какво ли значи това. Тогава за трети път чул гласа:
    – Тук ще се спасиш!
    Той се огледал, не видял никого и се укрепил в мисълта, че гласът бил откровение свише.
    Като се върнал в манастира, той отново започнал да се труди в предишното послушание, предавал се през нощта на бдение и молитва и лягал да отдъхне за кратко не на постеля, а направо на земята.
    След края на това послушание, игуменът го назначил като звънар, а той с радост вършел това.
    Веднъж видял един странник с боси крака, съжалил го и се обърнал към Господа с молитва:
    – Господи Иисусе Христе, Сине Божий, Който си сътворил небето и земята и първия човек, нашия прародител Адам по Свой образ, и си го почел с топлина в светия рай, да бъде светата Ти воля с мене, Твоя раб: дай, Господи, топлина на моите нозе, за да мога да се смиля над странника и да му дам моите обувки!
    Той снел ботушите си и ги дал на нищия. И от този миг Бог му дарувал търпение и топлина: той ходел с боси нозе по студа, като че в топла килия. Оттогава започнал винаги да носи и вехти дрехи.
    Това поведение на преподобния по дяволско внушение станало неугодно на игумена, който започнал да смирява подвижника по различни начини. Той му заповядвал да прекарва по два часа в молитва на студа срещу прозорците на своята килия, а после го карал дълго да бие камбаните. Иринарх търпял и понасял всичко с кротост, спомняйки си Господните думи: “през много скърби трябва да влезем в царството Божие”. После игуменът го затворил за три дни и не му давал нито храна, нито питие – и всичко само за да го накара да носи нови дрехи и обувки. Но и това не помогнало. Тогава игуменът го изпратил на предишната му служба, а той продължавал да ходи бос по снега, подражавайки на търпението на Исаак Сирин, чиито крака залепвали за камъка, но той не чувствал студ.
    Преподобният научил, че един христолюбив човек в Ростов е подложен на телесни наказания от своите заемодавци, и поискал да го откупи. Тръгнал бос към града, въпреки лютия студ. Когато се отдалечил много от обителта, пръстите на нозете му премръзнали и той се върнал обратно. Три години го болели краката, по тях имало рани и течала кръв, но въпреки болестта, той не оставил своето правило и както и преди се трудел за Бога. Господ го изцелил от болестта и той отново зиме и лете ходел без обувки, а игуменът продължил да го смирява. Той решил да прати монаха да се труди извън манастира. Това отлъчване или изгнание от Божия храм силно огорчило подвижника: той не претърпял гонението и решил да напусне Борисоглебския манастир. Когато тръгнал през гъстите гори в околностите на манастира, бил нападнат от диви зверове, вълци и мечки, но ограждайки се с кръстно знамение и молитва, ги прогонил от себе си.
    Преподобният отишъл в Аврамиевия Богоявленски манастир в Ростов. Приет с радост от архимандрита, той останал там и скоро бил назначен за келар. С радост започнал да се труди за братята, без да пропуска църковната служба. Но виждал как братята и други манастирски служители вземат без мяра и въздържание от имуществото и разпиляват богатството на манастира. Той вътрешно въздишал и се молел:
    – Преподобни Аврамие, не аз съм разорител на твоя манастир!
    Веднъж насън той видял преподобния Аврамий да влиза в килията му с думите:
    – Защо скърбиш, избрано и праведно семе и жител на светия рай, защо скърбиш за манастирското имущество? Давай на всички без ограничение, защото те пожелаха да живеят тук нашироко, а ти си гладен и бос. Но в небесното царство ти ще живееш нашироко и ще се насладиш на небесната храна, а те ще изпитват глад во веки. А аз измолих от Всевишния Творец моят дом да не оскъднява на имущество за гладните и живеещите в него.
    Като се пробудил, той не видял никого. Тогава се утешил и давал на всички нужното, без да се съмнява.
    Веднъж, докато стоял на литургия, по време на херувимската песен, той заплакал и заридал, така че го чули в цялата църква. Изуменият архимандрит се приближил и попитал:
    – Защо, честни старче, плачеш и ридаеш така?
    – Майка ми почина – отговорил преподобният.
    Архимандритът се учудил и се просълзил. И още преди литургията да завърши, пристигнал братът на Иринарх Андрей и му съобщил, че майка им е починала. Преподобният взел благословията на архимандрита и заедно с брат си отишъл у дома за честното ѝ погребение.
    Когато се завърнал в Аврамиевия манастир, той започнал да размисля за друг път на спасението: келарското служение му се струвало високо и почетно, а той желаел да се подвизава в унижение и смирение.
    Той оставил Аврамиевия Богоявленски манастир и преминал в Ростовския манастир на свети Лазар. Заселил се в уединена килия и живял в нея три години и шест месеца, като пребивавал в сълзи и молитви, скръб и утеснение, понасял глад и не вкусвал нищо по няколко дни. Тук често го навестявал преподобният Иоан, юродив заради Христа, и двамата подвижници се утешавали с духовна беседа.
    Старецът Иринарх не пропускал да посещава Божията църква, често ходел в съборния храм на Пресвета Богородица и се молел със сълзи.
    Веднъж, когато се върнал от служба, той се затворил в килията си и се молел със сълзи и въздишки на Христовите страдалци Борис и Глеб:
    – Свети страдалци Борисе и Глебе и всички манастирски братя! Голям е вашият манастир, но за мене, грешния, място не се намира.
    После задрямал и в съня си видял, че към Лазаревия манастир приближават светите страдалци. Той ги попитал:
    – Далеч ли отивате, свети Борисе и Глебе?
    – Старче, идваме за тебе – отговорили те, – ела в нашия манастир!
    Като се събудил, той чул, че под прозореца му някой се моли. Той го отворил и видял един старец от Борисоглебския манастир, на име Ефрем, който му казал:
    – Отче, изпраща ме игуменът Варлаам. Ела при нас в манастира. Той пита дали да ти прати кола, или ще дойдеш сам?
    Старецът Иринарх отговорил:
    – На игумена мир и благословение. Скоро сам ще дойда във вашия манастир.
    По това време той вече носел тежки вериги върху тялото и нозете си.
    Скоро преподобният с радост изпълнил обещанието си и отишъл в Борисоглебския манастир. По пътя, уморен от тежестите по нозете си, той приседнал да си почине и задрямал. В съня си видял, че една змия пълзи към него и иска да го ухапе, но той я ударил с жезъла си и тя се махнала. Като се събудил, той станал, прекръстил се и продължил пътя си, без да претърпи никаква вреда.
    Когато видял манастира, преподобният се зарадвал от цялото си сърце, застанал пред портите и горещо се помолил. По това време служели литургия и той влязъл в църквата, помолил се и се поклонил на игумена. Варлаам се зарадвал много на идването му, с любов го целунал и го поставил редом до себе си.
    Подтикван от дяволска завист, един от старците, на име Никифор, се приближил и казал:
    – Защо прие този старец? Той не слуша игумена, ходи в стари одежди и бос и носи върху тялото си много вериги.
    Но настоятелят с жезъла си отстранил монаха, говорещ по внушение на дявола, приел Иринарх в манастира и му дал отделна килия.
    Преподобният винаги ходел в църквата и със страх и трепет усърдно се молел пред светите икони. Особено често той гледал изображението на разпнатия наш Господ Иисус Христос и Неговите страдания. Веднъж, застанал пред тази икона, със сълзи възнесъл молитва:
    – Праведно слънце, пресветла наша светлина, Владико Човеколюбче, Иисусе Христе! Ти, Господи, си претърпял такова голяма страдание: разпятие, поругание, оплюване и удари по страните, оцет и жлъчка си пил, и заради нашето спасение си претърпял всичко от Своето създание, от неразумното и беззаконно иудейско сборище и от завистта на хората! Сега, Господи, открий и на мене, грешния и неразумен селянин, как да се спася и да угодя на Тебе Единия Иисусе Христе, Сине Божий, прославян неразделно с Отца и Светия Дух в Троица. Да бъде над мене Твоята воля, Владико!
    И в същия миг преподобният бил известен от образа на Владиката:
    – Иди в килията си, стани затворник и не излизай: така ще се спасиш!
    Той отишъл при настоятеля и поискал да го благослови за затворничество, по евангелското слово на Господа: “през много скърби трябва да влезем в царството Божие”, “защото който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси”, “блажени, които гладувате сега, защото ще се наситите”. Варлаам го благословил да поеме подвига на затворничеството и да се моли, без да напуска своята килия.
    Преподобният с дръзновение поел новия подвиг. Той започнал да се моли в килията си, спомняйки си монасите от древните времена, които живеели в гори, на острови и в пещери, не обичали тленния свят и не искали да гледат суетата му.
    В началото на подвига той си изковал желязна верига, дълга около шест метра и се приковал към един дървен стол. Освен нея си възложил и други железни тежести и в тях се трудел с пот на чело. Той претърпявал много поругания и насмешки от братята, но понасял всичко с кротост и се молел на Бога:
    – Господи Иисусе Христе! Не им вменявай това за грях, защото Твоите раби не знаят какво вършат, Владико!
    По това време при него дошъл един човек, на име Алексей, поревнувал за житието му – на многото страдание, пост и молитва, търпение и смирение, на тежките вериги, които непрестанно носел върху тялото си. Той започнал да умолява Иринарх да го приеме при себе си и да го научи на Господните заповеди. Старецът видял, че желанието му идва от чисто сърце, приел го с радост и любов, а после повикал свещеник и дякон, заповядал им да му дадат пострижение и го нарекъл Александър. Той станал първият ученик на преподобния и заживял заедно с него в килията му в голямо послушание и радение, в пост и молитва ден и нощ.
    Веднъж дошъл дългогодишният приятел на Иринарх, блаженият Иоан, Ростовски и Московски юродив, за да навести затворника. В беседа с него той казал:
    – Старче, направи си сто медни кръста, по четвърт фунт всеки.
    – Невъзможно е да направя толкова – отвърнал Иринарх, – защото пребивавам в нищета.
    Иоан възразил:
    – Тия думи не са мои, а на Господа Бога, Който е казал: “Небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат”. Всичко, което ти казах, ще се сбъдне и Бог ще ти помогне.
    И много други неща казал той на стареца:
    – Не се учудвай, че това ще се случи с тебе, с човешки уста не е възможно да се изрази или опише всичко. Бог ще ти даде кон и никой освен тебе няма да може да го язди и да седне на твоето място след тебе.
    Неговите иносказателни пророчески думи за големите и тежки подвизи на Иринарх се сбъднали.
    На прощаване Иоан му предвещал и следното:
    – Господ Бог е заповядал на верните Си ученици от изток до запад да наставят и учат хората и да отклоняват света от беззаконното пиянство. Заради него Господ ще прати против нашата земя другоплеменници. Те ще се удивляват на твоето страдание и ще те прославят повече от верните, а мечовете им няма да ти навредят. Аз отивам при царя, за да си измоля земя, защото в Москва ще има толкова видими и невидими бесове, че и колче няма да може да се забие. Но Светата Троица ще прогони всички със силата Си.
    Така блаженият Иоан говорел за предстоящата си кончина и за нашествието на литовците против Москва.
    А старецът Иринарх започнал да се труди още по-усърдно, да се моли и през цялото време мислел за медните кръстове. Веднъж му се присънило, че при него дошъл един приятел и му дал меден кръст, а друг му дал железен жезъл. След няколко дни наистина дошъл човек от града, на име Иван, и по пророчеството на блажения Иоан му донесъл кръст, от който преподобният излял сто кръста, благодарейки на Бога и на блажения. Друг негов приятел, на име Василий, му дал жезъл, който блаженият присъединил към тежестите, които носел.
    В Борисоглебския манастир се подвизавал монахът Леонтий. Той поревнувал за добродетелта и трудовете на блажения, подобно на него се оковал във вериги и носел тридесет и три медни кръста. После ги дал на ученика на Иринарх Александър, а сам започнал да моли стареца да го благослови да се засели в пустинята. Старецът го убеждавал да не прави това, за да не бъде убит от разбойници. Но Леонтий усърдно молел за благословията му.
    Като не успял да го убеди, преподобният го благословил, но на прощаване му казал със сълзи:
    – Скъпо чедо Леонтие! Ти няма да се върнеш тук за честните си кръстове.
    – Ако се случи така – отвърнал той, – нека да останат за тебе!
    И се отправил в манастира на Пресвета Богородица на Курбуй, където бил убит от разбойници.
    Неговите кръстове преподобният присъединил към своите и те станали сто четиридесет и два.
    Старецът се трудел, прикован за веригата си, шест години. Един христолюбец от град Углич му пратил още една шестметрова верига и прикован за двете, той се трудил дванадесет години. Един старец от Борисоглебския манастир, на име Теодорит, се трудел във вериги двадесет години и пет седмици, но игуменът Хермоген му заповядал да посещава манастирските служби и да работи за братята. Старецът дал веригата си на Иринарх, който я присъединил към своята, и така тя станала дълга осемнадесет метра. Той прекарал двадесет и пет години, окован във вериги.
    Суровият живот на Иринарх и строгото му учително слово служели за изобличение на онези братя, които не радеели за спазването на монашеските обети и често ги нарушавали. Подстрекавани от вражеско внушение, те отишли при игумена Хермоген и започнали да осъждат живота на преподобния и да се оплакват от него.
    – Старецът Иринарх седи в затвор и пости, носи по тялото си много тежки железа, не пие вино, яде съвсем малко и учи братята да правят същото: да пребивават в “трудове”, да постят непрестанно, да не вкусват вино, като казва, че това е най-голямото зло. Монасите, казва той, трябва да бъдат като ангели, да не скърбят за нищо и да не щадят плътта си, защото “през много скърби трябва да влезем в царството Божие”. Не учи братята да вършат манастирските работи, а им възлага големи “трудове”.
    По вражеското внушение и своето немилосърдие, игуменът се вслушал в тези клевети и прогонил стареца от манастира, като не се побоял от Бога и не уважил подвизите и трудовете на стареца. А той смирено се покорил, спомняйки си Господнето слово: “А кога ви пъдят от един град, бягайте в друг”, “Аз съм с вас през всички дни до свършека на света”.
    Прогонен от Борисоглебския манастир, преподобният отишъл в Ростов и там отново се заселил в манастира на свети Лазар, където прекарал повече от година, пребивавайки непрестанно в пост и молитва и размишлявайки за смъртния час.
    Междувременно игумен Хермоген осъзнал несправедливата си постъпка, покаял се пред братята и пратил един от монасите да повика стареца обратно. Пратеникът казал на преподобния:
    – Отче, не си спомняй нашата вина пред тебе, върни се към обета си в нашия манастир, при страдалците Борис и Глеб.
    Старецът се завърнал в манастира, като се молел:
    – Господи Иисусе Христе, Сине Божий, не ме лишавай от Своите вечни блага и дай на мен, грешния старец, да изпълня обета си.
    Поемайки върху себе си цялата вина за изгнанието, той казвал:
    – Господи, в тъмницата не живея като останалите братя. Те са праведни и Ти принасят праведни трудове, а аз, смрадният, съм лишен от добродетел.
    Той отново се затворил в килията си, сложил върху тялото си железните “трудове” и започнал да се подвизава, като се молел за царя и православните християни, обичайки ненавиждащите го като своята собствена душа.
    Господ му дарувал прозорливост и дар да разбира тайните на човешката душа. От много места при него идвали хора за благословия и я получавали. Мнозина боголюбци му носели милостиня, а той я приемал и с радост я раздавал на нищите и странниците, като ги снабдявал с храна и дрехи.
    Той учел на заповедите всички, които идвали при него, отклонявал ги от греховете и изобличавал тайните им съгрешения. А те, като получавали неговата благословия, се завръщали в пътя на Господните заповеди.
    В Борисоглебския манастир имало един старец, на име Тихон. Като се замислил как да угоди на Бога, той си направил желязна верига и пребивавал в нея седем години. По това време Русия била опустошавана и разграбвана от поляците и литовците, чието нашествие предсказал на Иринарх блаженият юродив Иоан. Старецът Тихон се изплашил от нападението на враговете, оставил манастира, а веригата си дал на стареца. По такъв начин неговите окови станали около четиридесет метра. Но той продължил да се труди, както и преди, без да дава покой на ръцете си: плетял въжета, правел клобуци или дрехи за бедните. Той постоянно давал милостиня на нищите, помагал на нуждаещите се, защитавал слабите от притеснение и се молел на Бога за всички. Понякога дълго не виждал хора и от тежките си подвизи се разболявал, но се радвал на болестта и благодарял на Бога. Той спял по час-два нощем, а докато се молел, биел тялото си с желязна пръчка.
    Още преди нашествието на литовците, той имал видение насън, че цяла Москва е разорена, Руското царство е пленено и на много места горят пожарища. Той се събудил и започнал неутешимо да плаче за предстоящия плен и разорение на светите Божии църкви. Когато се утешил, изведнъж отгоре го озарила светлина, а от нея се чул глас:
    – Иди в Москва и разкажи за всичко, което ще бъде.
    Той се осенил с кръстно знамение и казал молитва. Гласът повторил:
    – Така ще бъде!
    Старецът отново се прекръстил и започнал да се моли:
    – Господи Иисусе Христе, Сине Божий! Спаси мене, грешния, от изкушение: аз съм раб на Отца и Сина и Светия Дух и не желая да виждам нищо от този свят.
    Но гласът заповядал отново:
    – Не престъпвай тази повеля и изпълни заповяданото, защото това ще се изпълни над този непокорен род.
    Старецът се уплашил от гласа и видението, повикал игумена и му разказал всичко. А той му заповядал да отиде в Москва и да съобщи на цар Василий Иоанович, че Московското царство и цялата Руска земя ще бъдат пленени от литовските пълчища.
    Старецът тръгнал към Москва. По пътя към Переяславъл той спрял в странноприемницата на Никитския манастир и пратил да повикат приятеля му, дякон Онуфрий. А той отишъл да се помоли на свети Никита, Переяславълския чудотворец, и да целуне мощите му. По това време дяконът страдал тежко от треска и мнозина смятали, че се е разболял от козните на дявола. По благословията на стареца Иринарх Онуфрий унищожил в Переяславъл суеверното почитане на един голям камък, който се намирал около Переяславълския Борисоглебски манастир. Ежегодно на празника на светите апостоли Петър и Павел около него се събирали много мъже, жени и деца и му отдавали почести. Дяконът заповядал камъкът да бъде хвърлен в една яма, та занапред хората да не се събират край него. Този подвиг на Онуфрий не бил угоден на мнозина. От роднини и от духовници той понасял порицания, похулване и насмешки, дори клевета и съдебни наказания. Освен това бил застигнат от болест, но търпял всичко с твърдост, не роптаел и уповавайки на Божията милост и помнейки за смъртния час, не се обръщал за изцеление към Божиите врагове, различните знахари. Когато влязъл при Иринарх, старецът забелязал тежката му болест, целунал го и му дал парче хляб. После го благословил и казал:
    – От това ще оздравееш!
    И дяконът веднага почувствал облекчение и оздравял.
    Иринарх пристигнал в Москва заедно с ученика си Александър. Те влезли в града през нощта, час преди разсъмване. На сутринта се отправили в съборната църква “Успение на Пресвета Богородица” и се помолили на Владичицата и чудотворците митрополит Петър и Иона. Един болярски син, на име Симеон, отишъл и съобщил на царя за пристигането на стареца. Царят се зарадвал и заповядал Иринарх да дойде в Благовещенския събор. Преподобният отишъл, помолил се на Пресвета Богородица, благословил царя с честния кръст и го целунал. Царят също го целунал и се учудил на големите “трудове”, които носел върху себе си. Старецът казал на Василий Иоанович:
    – Господ Бог откри на мен, грешния, че Москва и цялата Руска държава ще бъдат пленени от поляци и литовци. Ето, аз оставих тъмницата си и дойдох да ти съобщя това. А ти мъжествено и храбро отстоявай Христовата вяра.
    После излязъл от църквата, подкрепян от царя и от своя ученик.
    По молба на царя той влязъл в палатите и благословил и царица Мария Петровна. Когато си тръгнал, тя пратила за него две кърпи, но той не поискал да ги вземе. Тогава царят започнал да го увещава:
    – Вземи ги, заради Христа!
    Но преподобният му казал:
    – Не съм дошъл за дарове, а за да ти известя истината!
    Царят заповядал на болярите да нагостят стареца, а после да му дадат неговия впряг и да го изпратят до Борисоглебския манастир. Преподобният се отправил обратно, като останал в Москва само дванадесет часа.
    В манастира той се затворил в килията си и отново започнал своите трудове и подвизи в пост и молитва, а царските кочияши пуснал обратно, като се помолил Господ да смири гнева си и да се смили над Москва, както някога над Ниневия.
    Скоро, както предсказал преподобният, руската земя била нападната от литовци – зли, свирепи и немилосърдни поругатели. Тогава литовци наричали всички поданици на полско-литовското кралство: поляци, литовци, руснаци от Белорусия и Малорусия, сред последните имало и много казаци. По вярата си те били католици или униати и не щадели православните храмове и светини. Те опустошавали руската земя, избивали жителите и превземали много градове. До основи изгорили град Дмитров, осквернявали Божиите църкви, разрушавали светите престоли, вземали скъпоценните рамки на иконите, а самите тях захвърляли, грабели книги и често пъти изгаряли храмовете. Много от руснаците се страхували да не бъдат посечени, признавали властта им, плащали им данък и им давали храна. Враговете покорили много градове. През 1609 г. бил превзет и изгорен Велики Ростов, съборната църква на Успение на Пресвета Богородица бил осквернена, гробовете на великите чудотворци Леонтий и Исаия, цялата църковна утвар и хазна били ограбени. Много хора от всеки пол и всяка възраст били посечени. На православните били наложени тежки данъци и като не виждали облекчение, много градове започнали да затварят портите си пред враговете. Това било времето, когато при цар Василий Иоанович Шуйски враговете подкрепяли втория Лъжедимитрий и искали всички да се подчиняват на него или на покровителя му, полския крал.
    Нашествениците имали за цел да завладеят Москва и царския престол, затова струпали около столицата голяма войска и оттам нападали и опустошавали различни селища. Вторият самозванец устроил лагер около село Тушино.
    Враговете не оставили и Борисоглебския манастир, където се подвизавал преподобният Иринарх. Един воевода, на име Микулински, завладял Ростов, изгорил манастирите под Ярославъл, разорил град Углич и стигнал до манастира на Борис и Глеб при река Устия. Тук, придружен от велможите си, влязъл в килията на стареца и започнал да изпитва вярата му:
    – В кого вярваш? – попитал той.
    – Вярвам в Света Троица, в Отца и Сина и Светия Дух – отговорил старецът.
    – А кой е земният ти цар?
    Преподобният високо заявил:
    – Мой цар е Василий Иоанович: аз живея в Русия и имам руски цар, а друг никога и никъде няма да имам.
    Тогава един от приближените на воеводата казал:
    – Старче, ти си изменник, защото не зачиташ нито нашия крал, нито Димитрий.
    А старецът отговорил:
    – Не се страхувам от тленния ви меч и няма да стана изменник на вярата си и на руския цар. Ако ме посечеш заради това, ще претърпя всичко с радост: в тялото ми няма много кръв за вас, а вие ще бъдете невидимо и безкръвно посечени от меча на моя жив Бог и душите ви ще бъдат хвърлени във вечна мъка.
    Пан Микулински се удивил на голямата вяра на стареца.
    След известно време руските сили започнали да се събират за отпор на враговете. Княз Михаил Скопин-Шуйски пристигнал от Новгород с руски и шведски войски и се разположил в местността Калязин против литовците. От своя лагер до Троице-Сергиевия манастир против него тръгнал с войските си пан Сапега. Но с Божията помощ и застъпничеството на великите чудотворци, по пророчеството на старците, руснаците победили литовските сили, Сапега с войската си отстъпил и спрял на два дни път от Борисоглебския манастир на река Устия, като възнамерявал да го изгори и да избие монасите. В обителта настъпила скръб и голяма мъка, братята се прощавали един с друг, а старецът Иринарх утешавал учениците си Александър и Корнилий:
    – Нека да не се страхуваме от огъня и меча на друговерците. Ако бъдем изгорени или посечени, ще станем нови мъченици и ще получим небесни венци от Христа, нашия Бог!
    После се обърнал с гореща молитва към Господа да ги избави от надвисналото бедствие и да всели в сърцата на враговете милост към светата обител. По това време в манастира дошъл ротмистър Кирбитски и влязъл в килията на стареца. Той поискал благословията му и се удивил на неговите подвизи. Като се завърнал при Сапега, велможата казал:
    – В манастира на Борис и Глеб намерих трима старци в окови.
    Сапега пожелал да види стареца сам и пратил един слуга да съобщи за пристигането му. Старецът казал на пратеника:
    – Ако твоят господар иска да ни посети, по своя воля ще дойде при нас.
    Тогава Сапега сам отишъл в манастира, влязъл в килията и рекъл на стареца:
    – Благослови, отче! Как търпиш толкова големи мъки?
    Той отвърнал:
    – Търпя тази тъмница и мъка заради Бога.
    Велможите казали на воеводата:
    – Този старец моли Бога не за нашия крал или за Димитрий, а за цар Шуйски.
    Старецът възразил:
    – В Русия съм роден и кръстен и моля Бога за руския цар.
    Сапега отвърнал:
    – Вярно казва старецът: трябва да служим на царя, в чиято земя живеем.
    После го запитали:
    – Старче, беше ли ограбен?
    А той отговорил:
    – Тук беше жестокият пан Сушински, той ограби целия манастир, но не и мене, грешния.
    Сапега възкликнал:
    – Затова пан Сушински ще бъде обесен.
    После преподобният Иринарх му дал такъв съвет:
    – Господине, върни се в своята земя, стига си воювал срещу Русия! Ако не си тръгнеш, ако отново въстанеш против нас и не послушаш Божието слово, в руската земя ще бъдеш убит.
    Сапега се трогнал от тези думи и казал:
    – С какво да те даря? Нито тук, нито в други земи съм виждал такъв твърд и безстрашен монах.
    Старецът отговорил:
    – Не се противя на Светия Дух и Светият Дух ме храни. Както Той ти внуши, така и ще постъпиш.
    – Прости, отче! – казал Сапега, поклонил се и си тръгнал с мир.
    После му изпратил милостиня от пет златни монети и забранил на войската си да вреди по какъвто и да било начин на манастира. Скоро той тръгнал към Переяславъл и в манастира настъпила голяма радост, че Бог го избавил от разорение, а старецът непрекъснато със сълзи молел Господ да избави от врага и цялата руска земя.
    След победата при Калязин, княз Михаил Шуйски започнал да преследва нашествениците и пратил от Переяславъл при Иринарх за благословия. Старецът му дал благословията си, просфора и своя кръст и казал:
    – Дерзай и Бог ще ти помогне!
    С Божията помощ руските воини разбили литовците. Скоро неприятелите започнали да събират войските си, разположени до обсадения Троицки манастир и край Москва, за да дадат отпор на княза. Той узнал за това, силно се разтревожил и отново пратил човек при преподобния. Старецът му дал благословията си и заповядал да му предадат: “Дерзай, княже Михаиле, и не се бой: Бог ще е твой помощник!” И Михаил Шуйски отново разгромил литовските полкове.
    После той пратил един от своите воеводи да освободи Троицкия манастир и воеводата благополучно влязъл в него. Тогава князът отново пратил дарове на Иринарх, старецът му изпратил благословия и просфора и му заповядал сам да отиде в Троица. Князът го послушал. Като научил за това, Сапега се насочил към Дмитров. В манастира князът се помолил на Пресвета Троица и на преподобния Сергий, въздавайки слава на Бога, Пресвета Богородица и руските чудотворци. После пратил войски и разбил неприятеля край Дмитров. Сапега се оттеглил при Иосифо-Волоколамския манастир. По това време вторият самозванец избягал от Тушино в Калуга, където по-късно бил убит. След тези успехи княз Михаил отишъл в Москва, помолил се в съборната църква на Успение на Пресвета Богородица, целунал образа на Владимирската Божия Майка и гробовете на чудотворците и с радост се завърнал у дома.
    Старецът Иринарх знаел за всички тези събития и изпратил ученика си Александър при княз Михаил в Москва за честния кръст, който му бил даден за помощ и прогонване на враговете. Князът върнал кръста и пратил на стареца благодарствено послание и дарове, а Александър доставил всичко на учителя си.
    Преподобният приел с радост светия кръст и възнесъл молитва:
    – Слава на тебе, Владико Човеколюбче, Господи Иисусе Христе, Сине Божий, претърпял на този честен и животворящ кръст разпятие и смърт заради нашето спасение и оказал ни чрез кръста милост и чудеса, задето си помогнал на княз Михаил против враговете, както в древността на цар Константин.
    Скоро княз Михаил се преставил в Господа. А врагът на човешкия род, посрамен от преподобния Иринарх, замислил против него нови напасти.
    Патриарх Хермоген пратил в Борисоглебския манастир нов игумен, на име Симеон, който се оказал жесток, немилостив и невъздържан пияница. Той заповядал на преподобния Иринарх да ходи в църквата и да се моли, а старецът, който носел върху тялото си тежки железни “трудове” и изсушавал плътта си денем и нощем в пост и молитва, не можел свободно да се движи дори из килията си. Безсърдечният игумен, който по жестокост надминавал неверните, отишъл заедно с братята в килията му и без милост отнел всичко, което старецът имал като запас. На стареца му останало само малко мед, както му съобщил неговият ученик Александър. По този случай преподобният Иринарх си спомнил за един монах затворник, който бил ограбен от разбойници. Те му оставили само една вещ, а той ги догонил и им казал, че не са взели всичко. Разбойниците се умилили и му върнали останалото. По заповед на стареца ученикът отишъл и казал на игумена, че не е взел всичко, но той се оказал по-немилостив от древните разбойници и взел и последното му имущество.
    В същата нощ старецът видял юноша в бели одежди, който стоял близо до него, гледал го и говорел за немилостивата постъпка на игумена, а после внезапно изчезнал. Преподобният останал цяла нощ на молитва. На сутринта игуменът дошъл отново и заповядал на четирима души да го изведат от килията. Те го хванали под ръцете и го повлекли, а игуменът с други петима носел желязната верига. Докато влачели стареца, счупили лявата му ръка. После го хвърлили край църквата и той останал там девет часа, молейки се на Господа да не вмени това за грях на гонителите му, защото напразно се мъчат и не знаят какво вършат.
    Игуменът наредил на учениците на стареца – Александър и Корнилий, да се преместят в други килии.
    Докато старецът лежал, изоставен от всички, му се явил юноша в светли дрехи и казал:
    – Бог чу молитвата ти и видя търпението ти. Каквото и да поискаш, ще ти се даде.
    После станал невидим.
    През нощта Александър, ученикът на преподобния, се върнал в предишната килия и се обърнал с молитва към Бога:
    – Господи Иисусе Христе, Сине Божий! Дълго ли ще пребиваваме в скръб и ще търпим звероподобните пияници? Но да бъде Твоята свята воля!
    Изведнъж от честните кръстове чул глас:
    – Иди при игумена и му кажи: защо се противиш на Божиите съдби?
    Александър отишъл в църквата при игумена и му казал:
    – Пусни стареца Иринарх обратно в килията му, за да изпълни обета си, а и ти да не погубиш душата си, като въставаш против Божиите съдби.
    Тогава игуменът благословил стареца и двамата му ученици. Той се завърнал в килията си, благодарил на Бога за избавлението от гонението и се молел да му дарува търпение. И свише чул глас:
    – Дерзай, страдалецо Мой, Аз съм винаги с тебе. Очаквах подвига ти и ангелите се удивляваха на твоето търпение. Сега вече няма да понасяш гонения и за тебе е приготвено място в Царството Небесно.
    Старецът чувал гласа, но не виждал никого, и в трепет се молел:
    – Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме, грешния, и ме избави от изкушения! – и се ограждал с кръстното знамение.
    Скоро след това игуменът Симеон бил отстранен от манастира.
    Междувременно след смъртта на княз Михаил Скопин-Шуйски литовците надигнали глава, събрали се отново и разположили лагера си под Москва. Самите московчани се поддали на лъстивите увещания на враговете, свалили от престола цар Василий и пуснали в града поляците, които пратили бившия цар на заточение в Полша. Москва била завладяна и разорена.
    Литовските войски започнали отново да разграбват областите около Москва и по-далече. През 1612 година те стигнали Ростов. От страх пред вражеската армия игуменът на Борисоглебския манастир избягал с братята на езерото Белое, а старецът Иринарх с учениците си останал в своята килия, молейки се непрестанно на Бога. Вражеските полкове завзели манастира и останали в него десет седмици. Един воевода дошъл при преподобния и казал:
    – Отче, благослови! Сапега е убит под Москва, по твоето слово!
    Старецът отвърнал:
    – Върнете се и вие в своята земя и ще останете живи. Ако ли не, всички ще бъдете убити!
    Панът си тръгнал и предал думите му на останалите. Тогава велможите започнали да идват при стареца, а той им казвал:
    – Идете в своята земя, а ако останете, ще бъдете убити.
    При стареца дошъл синът на воеводата, на име Воин, и поискал от него благословия да се завърне в своята земя. Старецът го благословил, а момъкът се поклонил доземи, отишъл при баща си и му разказал за благословението. Тогава и самият воевода Иоан Каменски отишъл в килията на стареца и помолил:
    – Благослови и мене, отче, да се завърна в родината като сина ми.
    Старецът казал:
    – Само не причинявай зло на манастира и братята и на град Ростов.
    И воеводата Каменски се завърнал в страната си, без да навреди на манастира и града. Отново в обителта настанала голяма радост по случай избавлението от опасността.
    Междувременно в Москва и по цялата страна царували смут и печал, защото в престолния град се настанили литовците. Навсякъде, особено в Нижни Новгород, се молели Господ Бог да яви милостта Си, да очисти Москва от враговете и да избави руската земя от голяма скръб.
    Новгородците се обърнали към княз Димитрий Михайлович Пожарски, който живеел близо до техния град. Те го умолявали да тръгне към Москва и да я освободи от враговете. Започнали да събират за него хора, пари и продоволствие за война. За помощ и съдействие на княза избрали съгражданина си Козма Минин. Военният предводител и помощникът му били единомишленици и правели всичко с общ съвет и съгласие. И Бог им дарувал помощта си.
    Със събраните сили те тръгнали към Ярославъл и там разположили стана си. От всички руски градове при тях идвали хора, които желаели да защитят вярата и отечеството и да умрат за светите Божии църкви.
    Като чул, че в Ярославъл е пристигнал княз Димитрий Пожарски с войска, един от предводителите на намиращото се край Москва руско опълчение, княз Дмитрий Тимофеевич Трубецкой, пратил да му предадат да се придвижи по-скоро към столицата, но Пожарски и Минин се опасявали да сторят това. Междувременно сред руското опълчение нямало единомислие и един от водачите на руската войска, Иван Заруцки, убил друг воевода, на име Прокофий Ляпунов.
    Преподобният Иринарх, който следял и знаел всичко, пратил при княз Пожарски своето благословение и просфора и заповядал да тръгне към Москва, без да се бои от Иван Заруцки. Той заповядал да предадат на княза: “Там ще видите славата Божия.”
    Князът се зарадвал на думите на стареца, тръгнал без страх и по пътя си спрял в Ростов. Оттук той и Минин посетили Борисоглебския манастир, за да получат лично благословията на стареца.
    Той ги благословил за поход в престолния град и за помощ им дал кръста си. Те приели благословията и кръста, тръгнали към Переяславъл, а оттам – в Троицкия манастир, където спрели да се поклонят на Пресветата Троица и преподобния Сергий.
    Оттам Пожарски пратил воеводата княз Дмитрий Лопатин под Москва при княз Трубецкой. Князът се зарадвал на подкрепата, а Заруцки избягал.
    Междувременно при литовците в Москва пристигнали подкрепления. Като научил за това, княз Трубецкой пратил да съобщят на Пожарски да се придвижи по-скоро с армията си. нижгородският воевода веднага потеглил към столицата и с Божията помощ и застъпничеството на московските чудотворци, руските войски победили врага. После княз Пожарски превзел центъра на града – Китай-город, и обсадил литовците в Московския Кремъл. Скоро те се предали, а княз Пожарски влязъл в крепостта и се помолил на Пресвета Богородица и на московските чудотворци.
    Безмерна била радостта в Москва, че Господ очистил столицата от литовските пълчища.
    А в Борисоглебския манастир царувала голяма печал: обителта била неколкократно разорена и опустошена от литовците, но тя трябвало да плаща и големи данъци за изхранването на войската. Игуменът с братята и манастирските селяни отишли при стареца и го помолили да благослови ученика си Александър да отиде в Москва. Старецът послушал молбите им, направил всичко по тяхната воля и пратил ученика си в столицата с прошение. Той му заповядал да донесе честния кръст, който дал на княз Пожарски за помощ против враговете.
    Когато Александър пристигнал в Москва, целият град тържествувал, защото полският крал оставил и град Вязма и се оттеглил в своята земя.
    Старецът Александър отишъл при княз Дмитрий Пожарски и му предал благословия и просфора от преподобния. Князът се зарадвал на пратеника и му дал грамота, в която се заповядвало Борисоглебският манастир да не се задължава да дава данъци за войската, защото много пъти е бил разоряван от литовците. Александър взел княжеската грамота и честния кръст и се завърнал в манастира.
    Игуменът се зарадвал на облекченията на манастира, зарадвал се и преподобният Иринарх, когато ученикът му донесъл честния кръст и поклон от княза.
    По Божието устроение и по решение на целия съвет на князе, боляри и воеводи, преосвещени митрополити, архимандрити и игумени, през 1613 година на царския престол бил избран младият княз Михаил Фьодорович Романов и увенчан в Москва с царския венец като владетел на всички руски земи. Цялата страна ликувала за новия желан цар.
    Но още в много места и градове, като Углич, Вологда и други, царяла скръб, заради продължаващите опустошения: казашки отряди нападали и проливали много християнска кръв и разорявали градове и села. За очистването на земята си от тези грабители цар Михаил Фьодорович пратил своя болярин и воевода княз Борис Михайлович Ликов с голяма войска. Князът се отправил към Ярославъл.
    По това време литовците и казаците завзели село Данилово в Ярославска област. Княз Ликов пратил стареца Иоаким при Иринарх за благословия, както правели и предишните руски пълководци. Преподобният изпратил на княза просфора и благословия и заповядал да тръгне на поход против литовците. Две седмици князът преследвал врага, застигнал го около Кострома и с Божия помощ го унищожил, взел много пленници и ги отправил в Москва при царя. После се насочил към Вологда и разгромил казаците, които ограбвали Вологодска и Белоозерска област. Князът ги преследвал до Углич, а после ги прогонил към Москва. Преследвайки враговете, той спрял в Борисоглебския манастир, помолил се на страдалците Борис и Глеб и лично приел благословията на стареца Иринарх. После потеглили към столицата, настигнал казаците, пленил ги и ги отвел при царя.
    Голяма била радостта от унищожаването на казашката разбойническа шайка с Божията милост и застъпничеството на Пресвета Богородица, московските чудотворци и молитвите и сълзите на затворника Иринарх.
    Оттогава в Русия настъпил мир. А старецът Иринарх, както и преди, непрестанно се молел и проливал сълзи, приемал странници и защитавал обидените.
    Още приживе Бог прославил Своя угодник с чудеса: по неговите молитви Бог изцелявал болни и бесновати, чудна сила имала благословията му за ония, които идвали при него с вяра. Съставителят на житието му, неговият ученик Александър, записал девет Божии чудеса, станали по молитвите на Борисоглебския затворник и страдалец още докато бил жив.
    При преподобния Иринарх идвали или били донасяни болни, и особено обзети от нечисти духове. Старецът се молел, заповядвал и болните да се молят и да постят, възлагал върху тях своя честен кръст и част от веригата си или им заповядвал да легнат върху нея. Понякога от далечни краища при него идвали хора за благословия на своите страдащи, а той им я давал и изпращал просфора или кръст, с който освещавали водата и я давали на болните. Преподобният изцелил един бесноват от село Давидово, като възложил върху него своя кръст. Друг бесноват от Вошчадиниково бил изцелен, когато ученикът на стареца Александър сложил върху буйстващия веригата на стареца и го завел при учителя си и образа на Пресвета Богородица. Довели един воевода, болярски син, който страдал от изстъпление на ума. Преподобният възложил върху него своя кръст, вързал го към веригата си и поставил за охрана двама воини. Така болният прекарал цялата нощ, а на сутринта старецът го пратил в църквата да се моли. Воеводата се върнал здрав от литургията, но преподобният му заповядал цяла седмица да пости, да не яде месо и да не пие вино. По подобен начин получил изцеление душевноболният селянин Никифор: старецът сложил върху него своя кръст и го вързал с веригата си. След час заповядал да свалят кръста и веригата, а болният да остане да спи цяла нощ върху неговите вериги. На сутринта човекът се изправил напълно здрав.
    Един болярски син, на име Роман, пил вода, осветена с пратения от Иринарх кръст, и получил изцеление от главоболието си; една жена се изцелила от болест на очите, друга се освободила от нечист дух и още много хора получили изцеление.
    Наближила кончината на преподобния Иринарх. Праведният и многострадален мъж повикал учениците си и им казал:
    – Братя и сподвижници мои! Ето, вече отхождам от този живот при моя Господ и Бог Иисус Христос. Помолете се за мене на Бога и Пречистата Богородица, та след смъртта душата ми да бъде взета от милостивите ангели и по вашите свети молитви да избегна вражеските мрежи и въздушните митарства, защото съм грешен. А вие след смъртта ми пребивавайте в пост и молитва, в трудове, бдения и сълзи. Обичайте се един другиго без ропот и живейте в послушание и подчинение, защото знаете Христовата заповед за блаженствата.
    Преподобният дал и много други наставления на учениците си.
    Като виждали последното издихание на учителя си, Александър и Корнилий в голямо умиление и с горчиви сълзи зовели:
    – О, добри пастирю и учителю! Вече виждаме последния ти час: към кого ще прибегнем, от кого ще се насладим на поучение, кой ще се погрижи за грешните ни души. Молим те, ако се сподобиш с благодат пред Бога след края на този живот, моли непрестанно за нас Господ и Пречистата Богородица както бъде угодно на твоята святост, защото познаваш всички наши тайни страдания.
    Старецът промълвил:
    – Отхождам от вас телом, а духът ми ще пребивава с вас винаги.
    И добавил:
    – Ако някой започне да притеснява моята обител, дадена свише от Бога и изкупена и изпросена от игумена и братята, нека го съдят Бог и Божията Майка.
    Около умиращия се събрали и манастирските братя. Той се простил с тях и учениците си, отдал им последно целование, застанал на молитва и се молел дълго, а после тихо преминал при Господа за вечен покой.
    Кончината на преподобния Иринарх била на 13-ия ден от месец януари 1616 година, когато се почитат светите мъченици Ермил и Стратоник, през нощта срещу събота в деветия час. По благословия и заповед на преосвещения митрополит Ростовски и Ярославски Кирил погребението на схимонаха Иринарх било извършено от Борисоглебския игумен Петър и духовния му отец иеромонах Тихон, дякон Тит и учениците на стареца Александър и Корнилий. Както завещал преподобният подвижник, ковчегът му бил положен в приготвена от самия него пещера.
    След него останали много праведни “трудове”: сто четиридесет и два медни кръста, седем тежести за раменете, желязна верига, дълга четиридесет метра, която носел на врата си, вериги за нозете, осемнадесет медни и железни халки за ръцете и гърдите, връзки за пояса, тежащи над шестнадесет килограма, и жезъл, с който смирявал тялото си и прогонвал невидимите бесове. Старецът живял шестдесет и осем години, тридесет от които прекарал в света, а после поел и носел своите праведни “трудове” тридесет и осем години.
    След смъртта на преподобния на гроба му ставали чудеса. Житиеписецът е записал тринадесет изцеления от различни недъзи и беснуване. Обикновено върху болните поставяли кръста на преподобния, неговите вериги или другите тежести, които носел, хората вземали пръст от гроба му, разтваряли я във вода и я пиели. Впоследствие ставали още много чудеса.
    И сега нерядко мнозина страдащи, по време на молебена към преподобния Иринарх възлагат върху себе си неговите тежести, вярвайки в целебната им сила.

PC Knowledge sharetank

Skip to toolbar