Делото на Климент Охридски – Много пъти е говорено и писано от наши и чужди учени за св. Климента. В самия град Охрид, ако и да е бил задушаван от тъмнината на робството, винаги е имало ученолюбиви мъже, които разпространявали между народа знания за ангела-пазителя на Охрид и цяла България, черпени грижливо из стари жития и служби. При все това лич­ността на св. Климента е толкова възвишена, неговата дейност е толкова обширна и плодотворна, че все пак остава нещо недоуяснено и недоизказано. И небето виждаме пред нас. Струва ни се, че го познаваме добре, но колко тайни крие то в себе си? На българското небе повече от хиляда години свети звезда с необикновена яркост и величина: сияе пътеводна звезда, от която са се излъчили множество други звезди. Такова велико светило винаги ще буди удивление и любознателност със своята лъчезарна тайнственост. Независимо от това, не е излишно понякога да се припомнят дори многоизвестни исторически истини, за да бъдат втълпени в нашите души и да станат нравствени принципи на нашата обществена дейност. Науката до днес разполага с твърде малко сведения за живота и дейността на св. Климента. В Охрид се носят различни предания за него и неговия другар св. Наум. В тези народни предания са отразени: 1) голямото обаяние, което са имали двамата охридски светители между народа, и 2) непоклатимата вяра на охридското население в тяхната святост и чудодейна закрила. По-достоверни сведения ни дават житията на св. Климента и св. Наума, написани от техни ученици и от охридски архиепископи. Също черпим сведения и от св. Климентовите съчинения. Откъде точно бил родом българският праотец св. Климент, не е известно, но той бил несъмнено славянин и в науката преобладава мнението, че той бил българин. За св. Климента България, както казва неговият житиеписец Теофилакт Охридски (поч. към 1108 г.), била многолюбима, въжделена земя. Същият житиеписец го нарича пръв епископ, който служел и проповядвал на български език (πρῶτοζ εν βουλαρω γλωσση επισκοπος). Друг житиеписец, охридският архиепископ Димитър Хоматиан (1216–към 1234 г.), явно го нарича българин. Св. Климент ще да се е родил някъде близо до родния град на св. Кирила и Методия, Солун. Това се допуска по следните съображения: той от млада и нежна възраст е придружавал св. Методия и видял всичките негови дела. Климент е владеел в съвършенство Кирило-Методиевия език, сир. солунското, или южномакедонското старобългарско наречие. Не се знае къде се е учил Климент, но е известно, че той бил високообразован мъж. Теофилакт Охридски го нарича най-учен мъж (ανηρ λογιωτατος). Още когато св. Солунски братя във Византия са започнали да превеждат свещените книги, той ще да им бил усърден помощник. Поради това те са го взели със себе си, когато в 863 г. заминали за Великоморавия (днешно Словашко), за да насаждат славянска просвета. Там Климент е останал до смъртта на своя учител св. Методий (поч. 6 април 885 г.), като помагал в неговото апостолско дело, сир. в неговата християнска просветна дейност (обучавал деца, проповядвал на народа и превеждал църковни книги). Във Великоморавия Климент изпъкнал със своите големи дарби. Той и Горазд били водачи на Кирило-Методиевите ученици и първи борци срещу латинското духовенство, което се стремяло да унищожи славянската образованост. Изтърпели тежки окови в моравски затвори за вяра и род и изгонени из Великоморавия, Климент и другарите му Наум и Ангеларий се отправили за България, за която силно копнеели. В България те намерили богата почва за самостойна творческа работа. Княз Борис ги приел с отворени обятия, като изпратени от Провидението спасители на България. Борис отдавна е копнеел за такива просветители. Със съдействието на близките си съветници, болярите Ехач и Чеслав, Борис изработил план за всенародна просвета. Българският владетел скоро, още през 866 г., изпратил Климента за учител-проповедник в далечната обширна западно-българска област, наричана Кутмичевица, която обхващала днешна Южна Албания и Западна Македония. Средища на Климентовата християнскопросветна дейност са били градовете Главеница (днес не съществува, близо до гр. Авлона), Девол (също не съществува днес, близо до гр. Корча) и нашият град – Охрид. В Кутмичевица е действувал седем години от 886 г. до 893 г., когато, по заповед на новия български господар Симеон, той бил поставен за епископ на Дебричко– Величката епархия, която според по-нови изследвания е обхващала днешно Кичевско (долината на р. Велика), и съседната охридска покрайнина Дебърца, а може би и Дебър. Изобщо Климентовата епархия не се намирала много далече от Охрид, понеже, след като станал епископ, той често е посещавал своя манастир ,,Св. Пантелеймон“ в Охрид, тук починал и бил погребан. Поради това по-късно св. Климент станал известен повече като охридски „архиепископ“ и изобщо като охридски светия. Наместо Климента в 893 г. княз Симеон изпратил в Кутмичевица неговия сподвижник пресвитера Наума, който също така е работил седем години, до деветстотната (900) година, и след като си построил манастир на лазурния южен бряг на Охридското езеро със средства на Бориса и Симеона, се отдалечил там за постническо подвижничество. Изнемощял от дълголетен тежък труд и от старост и предчувствувайки края на своя живот, Климент усилено молил княз Симеона да го освободи от епископството, за да се предаде на молитвено уединение в своя любим манастир в Охрид, но молбата му не била удовлетворена и Климент е останал на архиерейската си катедра до смъртта си на 27 юлий 916 година. В такава животописна скица се очертава личността и делото на св. Климента Охридски. Посочените факти трябва да се вземат във връзка с предишни и послешни събития, за да се разбере тяхното значение, именно че те са основни линии в историческото развитие на българския народ от времето на княз Бориса до днес, сир. за повече от хиляда години време. Денят на св. Кирила и Методия с право е всенароден празник. Още през време на църковната борба този ден, 11 май, е станал празник на българската просвета и култура, създадена от двамата славянски апостоли. Пита се обаче: какво щяло да стане с великото просветно дело на св. Солунски братя, ако техният най-даровит ученик Климент не се явил в България, гдето работил неуморно и с примерно самоотречение до последното си издихание цели тридесет (30) години? Без друго то щяло да се разстрои и изчезне, не би се осъществил идеалът на св. Братя – славянска писменост и култура, след като през 885 г. то е претърпяло съдбоносен удар във Великоморавия. България е станала християнска още преди двадесет години (865 г.), а от 870 г. е съществувала и полунезависима Българска църква начело с архиепископ, но при все това тя се намирала тогава в такова тежко положение, в каквото е била в турско време под властта на фанариотите. Духовенството било гръцко, в храмовете се служело на гръцки език, а народът, току-що приобщен с Христа, е жадувал да чуе словото Божие на разбран език. Поставена на такъв безизходен път, България била твърде много застрашена от влиянието на Византия. Не затова ли през 865–866 г. са въстанали петдесет и двама български боляри против Бориса скоро след като приел християнството? Борис жестоко потушил това въстание с надежда, че неговата велика реформа – похристиянчването на държавата, ще даде добри плодове. Той виждал в славянската писменост най-силно оръжие против опасното византийско влияние, разпространявано от гръцкото духовенство; най-годно средство, за да направи християнството действително животворна сила за своя народ, двигателка на неговото самобитно развитие. Очевидно той търсел славянски учители. Страшната духовна жажда щяла да разслаби българите, ако Провидението не е довело Климента в България. Ето защо неочакваната поява на Климента и другарите му в българската държава било за княз Бориса като изгрев-слънце след дълга мрачна нощ. И Климент скоро създал в българската земя многобройни бистри ручеи на животворна вода. Той напоил коравата българска почва, посадил нежни фиданки от дървото на живота, посадено във Великоморавия от неговите боговдъхновени учители, но после отсечено, Климентовите клончета пуснали дълбоки корени, цъфнали и вързали живоносни плодове. Лъчите на св. Климента озарили цяла България. Чрез неговото светлоносно слово България е станала вековен разсадник на славянската писменост, огнище на славянската култура, чрез която тя се издигнала да бъде през средните векове пътеводен светилник на православните славянски сърби и руси, а също и на ромъните. Всеизвестно е, че училището е зеница на всеки народ. Напълно основателно ние се гордеем с големия умствен напредък на българския народ, с неговото добре развито учебно дело. Не трябва обаче да се забравя, че здрава сграда може да се издигне само върху яка основа. Настоящето е неизбежна сетнина от миналото. През време на българското възраждане народните дейци имали един девиз: „Все повече и повече училища!“ Всъщност те повтаряли свещения завет на св. Климента Охридски. Той бил първият български учител и първият строител на българското учебно дело. Учредил е образцово училище, сигурно по византийски образец; учел деца и юноши миряни и свещеници: едни на старобългарско четмо и писмо, други (напреднали в учението) на тогавашните науки (богословие, риторика, музика и др.). Той въвел в своето училище и методически упражнения: по-способните си ученици подбуждал към по-дейно участие в своята учебна работа и от тях избирал помощници-учители. Освен това, в зависимост от местните условия, Климент освежавал византийската образованост, която преподавал, със земеделски познания. Изхождайки от идеята, че царството Божие е пълнота на всички блага, Климент смятал за свой дълг да подобри народния поминък, като здрава основа за духовен подем. Както ни уверява неговият житиеписец Теофилакт Охридски, той учел народа как да подигне стопанството си; особено се грижел за развитието на овощарството. Кутмичевица – казва неговият биограф – била пълна с плодни дървета, но диви. Затова той пренесъл от византийските области различни видове овощни дръвчета и „чрез присаждане облагородил дивите дървета“. Климент подтиквал и развитието на изкуството, виждайки в него силно средство за облагородяване на душата. Грижел се да украси Кутмичевица с хубави църкви и манастири. В своето любимо място Охрид той построил две красиви кръгли църкви и манастир на най-живописното място. Изобщо дейността на св. Климента е обхващала, може да се каже, всички ония стръкове на тогавашното научно знание, които били необходими за духовното развитие на българския народ. Той ще да е имал за по-горна педагогическа цел да въведе отбраните ни ученици в universitas rerum, както се казвало на латински, т.е. да ги запознае с вселената, да им предаде своя широк поглед за нея. От това гледище Климентовото училище може да не е достигнало висотата на Магнаурската висша школа в Цариград, но то е имало висш курс и с това придобивало вид на това, което по-късно се наричало на латински университет. Като учител Климент бил за България това, което Фотий, после цариградски патриарх (поч. 886 г.), бил за Византия. Затова Климентовото училище може да се смята за подобие на Магнаурската школа, гдето преподавал Фотий, или за първо българско горно, или висше (за онова време) училище. Оттук става ясно, че Софийският университет е приел името на св. Климента Охридски, защото вижда в него първия български учен преподавател или, на днешен език казано, професор, сир. тачи го за родоначалник на българските служители на науката. Както от Софийския университет всяка година излизат стотици подготвени народни просветители, така и от Климентовото всеучилище излезли 3500 отбрани ученици, които се пръснали из просторната българска земя, покрили я с нови училища, и българският народ, който според църковния песнопеец е лежал в сянката на смъртта, те озарил от спасителка светлина, прогледнал и се устремил към висините на знанието. Климент е просвещавал народа като учител и духовен пастир не само със словото си, а и с перото си. Със своите съчинения, написани на хубав и разбран за народа език, Климент е обработил старобългарския език до степен да стане съвършено словесно оръдие, не по-малко годно да изрази най-високи идеи и най-дълбоки чувства, отколкото гръцкият и латинският език. Все с цел да подтикне развоя на старобългарската писменост и да разшири народната просвета, той се стремил да усъвършенствува изнамерената от св. Братя азбука, т. нар. глаголица. Малко Климентови произведения са запазени, но и те дават представа за писателските му дарби. Неговите творения (поучения и похвални слова) са кратки, ясни и достъпни за простия народ. Те са бисери на българското слово. Вдъхновено и поетично написани, те звучат като химни, които въздигат душата към небесния свят със своето богато книжовно творчество Климент е поставил началото на Златния век в старобългарската книжовнина. Той е създал тъй наречената Охридска книжовна школа, която се допълва от другата просветна фаланга, създадена пак по вдъхновение на Климента и Наума – Преславската книжовна школа. Който чете внимателно българската история, не може. да не се учудва, че толкова, много бедствия и разгроми е претърпял българският народ и при все това той не само не е изчезнал, както много други народи (траки, илирийци, скити, хуни, авари, хазари), но се явява на световната сцена все подмладен, с нови борчески сили. Где е тайната на тази несъкрушима жизнеспособност на българския народ? Както дарбите на една личност крият корените си в нейните родители, деди и прадеди, така и главните качества на един народ имат своята основа в неговото минало, най-вече в основоположните епохи от неговия исторически живот. Св. Климент и княз Борис със своята дейност създали именно такава епоха в българската история, нова ера за българския народ. Княз Борис е успял да събере в едно политическо цяло почти всички еднородни славянски племена на Балканския полуостров, но той стоял изправен пред твърде мъчната държавна задача: да създаде от двата разнородни етнични елемента в своята държава – туранобългари и славяни – един цялостен народ. Нямало кой да одухотвори тези две външно, механично съчетани държавотворни сили. Нямало духовна спойка – народна просвета. Климент е запазил факела на българската просвета. Ако ни бъде позволено да се изразим на библейски език, Климент бил ангелът, който осенил девствена България и я надарил с божествен плод. Не би било преувеличение, ако кажем, че Климент спасил България от разпадане поради етнически противоречия, от погибел – от опасност да бъдела погълната от чужда стихия. Великоморавия изгонила Климента и другарите му, но скоро след това загинала. България пък ги приела драговолно и затова цъфнала плодовито. Борис и Климент са творците, родителите на славянобългарската народност. Първият е създал външните условия за нейното образуване, вторият й вдъхнал душа. Климент е одухотворителят на българската народност. От времето на св. Климента българският народ почнал да добива определен духовен образ (физиономия) и да заема видно място в историята на европейската цивилизация. Климент е оставил тялото си, но неговият дух не е престанал да свети през вековете като светъл стълб по българската земя, да действува като основоположна сила на българския напредък. Климентовият дух е благодат Божия, която се изляла из цялата българска земя. Въплътил гения на своя народ, св. Климент е ставал наистина крайъгълен камък на неговата история. Творческото въздействие на св. Климента било толкова мощно, че творческият дух, който българският народ проявява от Х в. до днес е отражение на св. Климентовия дух. Цялата история на българската култура е всъщност развитие на посетите от Климента живоносни семена. Копнежът за светлина и свобода, който вълнува старите и новите български поколения, е вдъхнат народу най-напред от неговия праотец св. Климент.

Делото на Климент Охридски – Списание Свет

https://www.svet.bg/4017-2/

Много пъти е говорено и писано от наши и чужди учени за св. Климента. В самия град Охрид, ако и да е бил задушаван от тъмнината на робството, винаги е имало ученолюбиви мъже, които разпространявали между народа знания за ангела-пазителя на Охрид и цяла България, черпени грижливо из стари жития и служби. При все това лич­ността на св. Климента е толкова възвишена, неговата дейност е толкова обширна и плодотворна, че все пак остава нещо недоуяснено и недоизказано. И небето виждаме пред нас. Струва ни се, че го познаваме добре, но колко тайни крие то в себе си? На българското небе повече от хиляда години свети звезда с необикновена яркост и величина: сияе пътеводна звезда, от която са се излъчили множество други звезди. Такова велико светило винаги ще буди удивление и любознателност със своята лъчезарна тайнственост. Независимо от това, не е излишно понякога да се припомнят дори многоизвестни исторически истини, за да бъдат втълпени в нашите души и да станат нравствени принципи на нашата обществена дейност.
Науката до днес разполага с твърде малко сведения за живота и дейността на св. Климента. В Охрид се носят различни предания за него и неговия другар св. Наум. В тези народни предания са отразени: 1) голямото обаяние, което са имали двамата охридски светители между народа, и 2) непоклатимата вяра на охридското население в тяхната святост и чудодейна закрила. По-достоверни сведения ни дават житията на св. Климента и св. Наума, написани от техни ученици и от охридски архиепископи. Също черпим сведения и от св. Климентовите съчинения. Откъде точно бил родом българският праотец св. Климент, не е известно, но той бил несъмнено славянин и в науката преобладава мнението, че той бил българин. За св. Климента България, както казва неговият житиеписец Теофилакт Охридски (поч. към 1108 г.), била многолюбима, въжделена земя. Същият житиеписец го нарича пръв епископ, който служел и проповядвал на български език (πρῶτοζ εν βουλαρω   γλωσση επισκοπος). Друг житиеписец, охридският архиепископ Димитър Хоматиан (1216–към 1234 г.), явно го нарича българин.
Св. Климент ще да се е родил някъде близо до родния град на св. Кирила и Методия, Солун. Това се допуска по следните съображения: той от млада и нежна възраст е придружавал св. Методия и видял всичките негови дела. Климент е владеел в съвършенство Кирило-Методиевия език, сир. солунското, или южномакедонското старобългарско наречие.
Не се знае къде се е учил Климент, но е известно, че той бил високообразован мъж. Теофилакт Охридски го нарича най-учен мъж (ανηρ λογιωτατος). Още когато св. Солунски братя във Византия са започнали да превеждат свещените книги, той ще да им бил усърден помощник. Поради това те са го взели със себе си, когато в 863  г. заминали за Великоморавия (днешно Словашко), за да насаждат славянска просвета. Там Климент е останал до смъртта на своя учител св. Методий (поч. 6 април 885 г.), като помагал в неговото апостолско дело, сир. в неговата християнска просветна дейност (обучавал деца, проповядвал на народа и превеждал църковни книги). Във Великоморавия Климент изпъкнал със своите големи дарби. Той и Горазд били водачи на Кирило-Методиевите ученици и първи борци срещу латинското духовенство, което се стремяло да унищожи славянската образованост. Изтърпели тежки окови в моравски затвори за вяра и род и изгонени из Великоморавия, Климент и другарите му Наум и Ангеларий се отправили за България, за която силно копнеели.
В България те намерили богата почва за самостойна творческа работа. Княз Борис ги приел с отворени обятия, като изпратени от Провидението спасители на България. Борис отдавна е копнеел за такива просветители. Със съдействието на близките си съветници, болярите Ехач и Чеслав, Борис изработил план за всенародна просвета. Българският владетел скоро, още през 866 г., изпратил Климента за учител-проповедник в далечната обширна западно-българска област, наричана Кутмичевица, която обхващала днешна Южна Албания и Западна Македония. Средища на Климентовата християнскопросветна дейност са били градовете Главеница (днес не съществува, близо до гр. Авлона), Девол (също не съществува днес, близо до гр. Корча) и нашият град – Охрид. В Кутмичевица е действувал седем години от 886 г. до 893 г., когато, по заповед на новия български господар Симеон, той бил поставен за епископ на Дебричко– Величката епархия, която според по-нови изследвания е обхващала днешно Кичевско (долината на р. Велика), и съседната охридска покрайнина Дебърца, а може би и Дебър. Изобщо Климентовата епархия не се намирала много далече от Охрид, понеже, след като станал епископ, той често е посещавал своя манастир ,,Св. Пантелеймон“ в Охрид, тук починал и бил погребан. Поради това по-късно св. Климент станал известен повече като охридски „архиепископ“ и изобщо като охридски светия. Наместо Климента в 893 г. княз Симеон изпратил в Кутмичевица неговия сподвижник пресвитера Наума, който също така е работил седем години, до деветстотната (900) година, и след като си построил манастир на лазурния южен бряг на Охридското езеро със средства на Бориса и Симеона, се отдалечил там за постническо подвижничество.
Изнемощял от дълголетен тежък труд и от старост и предчувствувайки края на своя живот, Климент усилено молил княз Симеона да го освободи от епископството, за да се предаде на молитвено уединение в своя любим манастир в Охрид, но молбата му не била удовлетворена и Климент е останал на архиерейската си катедра до смъртта си на 27 юлий 916 година.
В такава животописна скица се очертава личността и делото на св. Климента Охридски. Посочените факти трябва да се вземат във връзка с предишни и послешни събития, за да се разбере тяхното значение, именно че те са основни линии в историческото развитие на българския народ от времето на княз Бориса до днес, сир. за повече от хиляда години време.
Денят на св. Кирила и Методия с право е всенароден празник. Още през време на църковната борба този ден, 11 май, е станал празник на българската просвета и култура, създадена от двамата славянски апостоли. Пита се обаче: какво щяло да стане с великото просветно дело на св. Солунски братя, ако техният най-даровит ученик Климент не се явил в България, гдето работил неуморно и с примерно самоотречение до последното си издихание цели тридесет (30) години? Без друго то щяло да се разстрои и изчезне, не би се осъществил идеалът на св. Братя – славянска писменост и култура, след като през 885 г. то е претърпяло съдбоносен удар във Великоморавия. България е станала християнска още преди двадесет години (865 г.), а от 870 г. е съществувала и полунезависима Българска църква начело с архиепископ, но при все това тя се намирала тогава в такова тежко положение, в каквото е била в турско време под властта на фанариотите. Духовенството било гръцко, в храмовете се служело на гръцки език, а народът, току-що приобщен с Христа, е жадувал да чуе словото Божие на разбран език. Поставена на такъв безизходен път, България била твърде много застрашена от влиянието на Византия. Не затова ли през 865–866 г. са въстанали петдесет и двама български боляри против Бориса скоро след като приел християнството? Борис жестоко потушил това въстание с надежда, че неговата велика реформа – похристиянчването на държавата, ще даде добри плодове.
Той виждал в славянската писменост най-силно оръжие против опасното византийско влияние, разпространявано от гръцкото духовенство; най-годно средство, за да направи християнството действително животворна сила за своя народ, двигателка на неговото самобитно развитие.
Очевидно той търсел славянски учители. Страшната духовна жажда щяла да разслаби българите, ако Провидението не е довело Климента в България. Ето защо неочакваната поява на Климента и другарите му в българската държава било за княз Бориса като изгрев-слънце след дълга мрачна нощ. И Климент скоро създал в българската земя многобройни бистри ручеи на животворна вода. Той напоил коравата българска почва, посадил нежни фиданки от дървото на живота, посадено във Великоморавия от неговите боговдъхновени учители, но после отсечено, Климентовите клончета пуснали дълбоки корени, цъфнали и вързали живоносни плодове. Лъчите на св. Климента озарили цяла България. Чрез неговото светлоносно слово България е станала вековен разсадник на славянската писменост, огнище на славянската култура, чрез която тя се издигнала да бъде през средните векове пътеводен светилник на православните славянски сърби и руси, а също и на ромъните.
Всеизвестно е, че училището е зеница на всеки народ. Напълно основателно ние се гордеем с големия умствен напредък на българския народ, с неговото добре развито учебно дело. Не трябва обаче да се забравя, че здрава сграда може да се издигне само върху яка основа. Настоящето е неизбежна сетнина от миналото. През време на българското възраждане народните дейци имали един девиз: „Все повече и повече училища!“ Всъщност те повтаряли свещения завет на св. Климента Охридски. Той бил първият български учител и първият строител на българското учебно дело. Учредил е образцово училище, сигурно по византийски образец; учел деца и юноши миряни и свещеници: едни на старобългарско четмо и писмо, други (напреднали в учението) на тогавашните науки (богословие, риторика, музика и др.). Той въвел в своето училище и методически упражнения: по-способните си ученици подбуждал към по-дейно участие в своята учебна работа и от тях избирал помощници-учители. Освен това, в зависимост от местните условия, Климент освежавал византийската образованост, която преподавал, със земеделски познания. Изхождайки от идеята, че царството Божие е пълнота на всички блага, Климент смятал за свой дълг да подобри народния поминък, като здрава основа за духовен подем. Както ни уверява неговият житиеписец Теофилакт Охридски, той учел народа как да подигне стопанството си; особено се грижел за развитието на овощарството. Кутмичевица – казва неговият биограф – била пълна с плодни дървета, но диви. Затова той пренесъл от византийските области различни видове овощни дръвчета и „чрез присаждане облагородил дивите дървета“.
Климент подтиквал и развитието на изкуството, виждайки в него силно средство за облагородяване на душата. Грижел се да украси Кутмичевица с хубави църкви и манастири. В своето любимо място Охрид той построил две красиви кръгли църкви и манастир на най-живописното място.
Изобщо дейността на св. Климента е обхващала, може да се каже, всички ония стръкове на тогавашното научно знание, които били необходими за духовното развитие на българския народ. Той ще да е имал за по-горна педагогическа цел да въведе отбраните ни ученици в universitas rerum, както се казвало на латински, т.е. да ги запознае с вселената, да им предаде своя широк поглед за нея. От това гледище Климентовото училище може да не е достигнало висотата на Магнаурската висша школа в Цариград, но то е имало висш курс и с това придобивало вид на това, което по-късно се наричало на латински университет. Като учител Климент бил за България това, което Фотий, после цариградски патриарх (поч. 886 г.), бил за Византия. Затова Климентовото училище може да се смята за подобие на Магнаурската школа, гдето преподавал Фотий, или за първо българско горно, или висше (за онова време) училище.
Оттук става ясно, че Софийският университет е приел името на св. Климента Охридски, защото вижда в него първия български учен преподавател или, на днешен език казано, професор, сир. тачи го за родоначалник на българските служители на науката. Както от Софийския университет всяка година излизат стотици подготвени народни просветители, така и от Климентовото всеучилище излезли 3500 отбрани ученици, които се пръснали из просторната българска земя, покрили я с нови училища, и българският народ, който според църковния песнопеец е лежал в сянката на смъртта, те озарил от спасителка светлина, прогледнал и се устремил към висините на знанието.
Климент е просвещавал народа като учител и духовен пастир не само със словото си, а и с перото си. Със своите съчинения, написани на хубав и разбран за народа език, Климент е обработил старобългарския език до степен да стане съвършено словесно оръдие, не по-малко годно да изрази най-високи идеи и най-дълбоки чувства, отколкото гръцкият и латинският език. Все с цел да подтикне развоя на старобългарската писменост и да разшири народната просвета, той се стремил да усъвършенствува изнамерената от св. Братя азбука, т. нар. глаголица. Малко Климентови произведения са запазени, но и те дават представа за писателските му дарби. Неговите творения (поучения и похвални слова) са кратки, ясни и достъпни за простия народ. Те са бисери на българското слово. Вдъхновено и поетично написани, те звучат като химни, които въздигат душата към небесния свят със своето богато книжовно творчество Климент е поставил началото на Златния век в старобългарската книжовнина. Той е създал тъй наречената Охридска книжовна школа, която се допълва от другата просветна фаланга, създадена пак по вдъхновение на Климента и Наума – Преславската книжовна школа.
Който чете внимателно българската история, не може. да не се учудва, че толкова, много бедствия и разгроми е претърпял българският народ и при все това той не само не е изчезнал, както много други народи (траки, илирийци, скити, хуни, авари, хазари), но се явява на световната сцена все подмладен, с нови борчески сили. Где е тайната на тази несъкрушима жизнеспособност на българския народ? Както дарбите на една личност крият корените си в нейните родители, деди и прадеди, така и главните качества на един народ имат своята основа в неговото минало, най-вече в основоположните епохи от неговия исторически живот. Св. Климент и княз Борис със своята дейност създали именно такава епоха в българската история, нова ера за българския народ. Княз Борис е успял да събере в едно политическо цяло почти всички еднородни славянски племена на Балканския полуостров, но той стоял изправен пред твърде мъчната държавна задача: да създаде от двата разнородни етнични елемента в своята държава – туранобългари и славяни – един цялостен народ. Нямало кой да одухотвори тези две външно, механично съчетани държавотворни сили. Нямало духовна спойка – народна просвета. Климент е запазил факела на българската просвета. Ако ни бъде позволено да се изразим на библейски език, Климент бил ангелът, който осенил девствена България и я надарил с божествен плод. Не би било преувеличение, ако кажем, че Климент спасил България от разпадане поради етнически противоречия, от погибел  – от опасност да бъдела погълната от чужда стихия. Великоморавия изгонила Климента и другарите му, но скоро след това загинала. България пък ги приела драговолно и затова цъфнала плодовито. Борис и Климент са творците, родителите на славянобългарската народност. Първият е създал външните условия за нейното образуване, вторият й вдъхнал душа.
Климент е одухотворителят на българската народност. От времето на св. Климента българският народ почнал да добива определен духовен образ (физиономия) и да заема видно място в историята на европейската цивилизация. Климент е оставил тялото си, но неговият дух не е престанал да свети през вековете като светъл стълб по българската земя, да действува като основоположна сила на българския напредък. Климентовият дух е благодат Божия, която се изляла из цялата българска земя. Въплътил гения на своя народ, св. Климент е ставал наистина крайъгълен камък на неговата история. Творческото въздействие на св. Климента било толкова мощно, че творческият дух, който българският народ проявява от Х в. до днес е отражение на св. Климентовия дух. Цялата история на българската култура е всъщност развитие на посетите от Климента живоносни семена. Копнежът за светлина и свобода, който вълнува старите и новите български поколения, е вдъхнат народу най-напред от неговия праотец св. Климент.