Activity

  • admin posted an update 1 month ago

    «Томосологията” на Константинополската патриаршия
    «Томосологията” на Константинополската патриаршия
    Автор: Павел Даровский, pravoslavie.ru 07 Яну 2021 2320 14
    Томосите на Константинополската православна църква (КПЦ) за автокефалиите на различните Православни църкви са не просто документи, а паметници на историята и еклисиологията. По тях могат да се проследят промените в учението на КПЦ за самата нея и за даваните от нея автокефалии, за мястото на Христос в Църквата, за значението на каноните и съборите.
    Патриарх Вартоломей подписва томоса за «Светейшата църква на Украйна»

    Обикновено Вселенските събори, утвърждавайки формулите на дотогава неформулираните догмати, само са оформяли Преданието на Църквата по въпросите, които са предизвиквали спорове.

    Но в случая с томосите на КПЦ ние виждаме промяна в съдържанието на учението за Църквата. Виждаме не само нови формули, но прякото им противоречие както на предишните формули, така и на каноничното наследство на Вселенските събори. Можем да проследим генезиса на едно ново учение за Църквата, което в началото е запълвало «празнотите» в каноничното право, след това е започнало да го изтласква и в крайна сметка е встъпило в противоречие с него. След което е посегнало и срещу еклисиологичните догмати, утвърдени не само от Вселенските събори, но и изложени непосредствено в Евангелието и Посланията на светите апостоли:

    Христос е Глава на Църквата (Еф. 5:23);

    И покори всичко под нозете Му и Го постави над всичко, Глава на Църквата (Еф. 1:22);

    Защото, както в едно тяло имаме много членове, ала всички членове вършат не една и съща работа, тъй и ние многото съставяме едно тяло в Христа, а отделно един другиму сме членове (Рим. 12:4-5).

    Може би именно поради очевидните взаимни противоречия между томосите, издадени от КПЦ през различните години, през 2020 г. те станаха недостъпни на сайта на самата Константинополска патриаршия, където можеха да бъдат намерени без проблем само година преди това. Явно твърде голямо внимание към тази тема е предизвикало издаването на томоса за автокефалия на «Православната църква в Украйна».

    За разлика от статиите и изказванията на йерарсите на КПЦ, включително на нейния патриарх, томосите не могат да се смятат за частни богословски мнения или субективно тълкуване на каноните. Томосът е официален документ, изразяващ «съгласието на отците» на КПЦ, приет от нейния Свети Синод, който в константинополската традиция притежава фактически същите пълномощия като пълномощията на Архиерейския събор в Руската църква и някои други църкви. С други думи, томосът е ако не официален израз, то поне официално отражение на учението на КПЦ.

    Както знаем, през януари 2019 г. Константинополската патриаршия предостави томос за автокефалия на т.нар. «Православна църква на Украйна» («ПЦУ»), наречена в този документ «Светейша църква на Украйна». Това събитие предизвика разкол в православния свят, чиито главни антагонисти станаха патриаршиите на Константинопол и Москва. Като основни теми, предизвикващи спорове и конфликти в този контекст, могат да се посочат следните:

    • каква е каноничната принадлежност на територията на съвременна Украйна;

    • може ли да се предоставя автокефалия на разколници и самозвани сборища, лишени от апостолско приемство;

    • има ли Константинополската катедра право да взема решения за съдбата и автокефалията на парацърковните образувания, отцепили се от другите Поместни църкви;

    • в какво се изразява първенството на Константинополската православна църква в православния свят;

    • съдържанието на томоса за автокефалия.

    Последната точка предизвика особено ожесточени спорове не толкова между привържениците на Москва и Константинопол, колкото между самите украински разколници, които в крайна сметка приеха томоса на Фенер само като временен, наложен от обстоятелствата компромис, защото съдържанието на документа не задоволяваше дори тях. Освен че бе лишена от самопровъзгласения преди това статут на «патриаршия», «ПЦУ» получи ред други ограничения на своите права и положение. Полученият от нея «автокефален статут» ѝ дава по-малко права и самоуправление, отколкото притежава Украинската православна църква в състава на Руската православна църква.

    И все пак този въпрос засяга не само украинските разколници, не само каноничната УПЦ и дори не само Московската и Константинополската патриаршии. Този въпрос засяга принципно организацията на православния свят, взаимоотношенията на всички Поместни църкви и, нещо повече, следната дилема: Кой е Христос за Неговата Църква – неин Глава или само предмет на вярата ѝ?

    Ще се опитаме да хвърлим светлина по това колко нетипичен е томосът, издаден от Фенер за «ПЦУ», какъв е генезисът на «томосологията» на Константинополската патриаршия, а заедно с нея и на другите Поместни църкви.

    От съществуващите днес автокефални Православни църкви, както знаем, най-древни са Йерусалимската, Александрийската и Антиохийската, основани от светите апостоли. Впоследствие към тях се добавя КПЦ, чиято катедра придобива значение след като император Константин провъзгласява Константинопол за нова столица на Римската империя през 330 г. Нейният статут на «първа по чест след Римския епископ» е утвърден от третия канон на II Вселенски събор през 381 г.

    Автокефалията на Кипърската църква е получена от Антиохийската църква и утвърдена от III Вселенски (Ефески) събор и по-точно от осмото му правило през 431 г. През V в. автокефалия от Антиохия получава Грузинската църква; по-късно, след ред исторически перипетии, автокефалията е потвърдена от Антиохийския поместен събор през 1057 г.

    Всички появили се след това поместни Православни църкви са получили автокефалия или от Константинополската, или от Руската църква (което в последния случай е ставало ябълка на раздора между тези две църкви).

    Руската църква

    Грамотата на Константинополския събор за основаването на Московската патриаршия

    За основа при сравняването ще вземем томоса за автокефалия на Руската църква от 1590 г. като единствен документ от този род, отнасящ се към съществуваща в момента Поместна църква. Ще обърнем внимание на ключовите места в този документ (пълния текст на документите няма да цитираме, защото това би увеличило многократно обема на нашата статия; ще цитираме само необходимите за нашия сравнителен анализ откъси и извадки, а пълния текст читателят ще може да намери на посочените линкове):

    «Утвърдено през май 1590 г. Йеремия, по милост Божия архиепископ на Константинопол, Новия Рим, и Вселенски патриарх… ще въздигнем Московския архиепископ и ще го наречем патриарх, както се зоват другите наречени [с тази титла]; [ние,] първият Константинополски Вселенски патриарх, от светия първи Вселенски събор почетен с достойнството на блажения и равноапостолен велик цар Константин, а [заедно с нас] и другите православни патриарси, Александрийският, Антиохийският и Йерусалимският, видяхме тази благодат с очите на нашето смирение и се зарадвахме на от Бога даденото разпространение и величие на туй царство, понеже на земята днес има само един велик и православен цар и недостойно би било да не се изпълни волята му…

    …в тази грамота благоволи и реши, че той, Московският архиепископ, ще властвува като пети патриарх и с патриаршеско достойнство и чест ще се именува и ще се почита заедно с другите патриарси всякога и вовеки…

    …като чуха ясно мислите и молбата на благоверния цар, също и останалите светейши патриарси – Александрийският, Антиохийският и Йерусалимският – обикнаха [неговото] достойнство и достохвални дела, и това [негово желание] им се стори благодарно и благословено. И така нашето смирение заедно с тези патриарси и с вселенския събор единомислено, единодушно и в съгласие със Светия Дух пишем и прогласяваме туй със съборна грамота: изповядваме и извършваме първото в царствующия град Москва въздигане и патриаршеско именуване на въздигнатия [за патриарх] господин Йов, и за тази цел изпращаме, както е речено, патриаршеска грамота, и пишем явно за всичко това, и сме решили съборно този по-преди въздигнат за Московски патриарх господин Йов да се именува патриарх и да се почита заедно с другите патриарси, и да бъде този сан негов, и в молитвите си подир името на патриарха Йерусалимски да споменава нашето и на другите патриарси, а като главен и начален да има и да почита апостолския Константинополски престол, както и другите патриарси…»

    Пълният текст може да се види тук:

    И тъй, този документ има определени особености.

    • Предстоятелят на новата автокефална църква, Московският архиепископ (в терминологията на документа), веднага е прогласен за патриарх. Тук не виждаме никакъв опит за принизяване на неговата титла, както се е случвало много пъти при други предоставяния на автокефалии.

    • Решението има съборен характер, то е одобрено не само от Константинополския патриарх, но и от всички древни православни патриаршии.

    • По своето положение Московският патриарх е равен на останалите патриарси и с нищо не е по-малък от тях.

    • Константинопол не ограничава новата автокефалия по нито един въпрос – нито за варенето на миро, нито за своя църковен съд, нито за вътрешната си структура.

    Еладската църква

    Катедралният храм «Благовещение Богородично», Атина

    260 години по-късно, през 1850 г., КПЦ предоставя автокефалия на Еладската църква, самопровъзгласена от политическите власти на Гърция през 1833 г. Томосът, даден на Еладската църква, гласи:

    «От Светия и Свещен Константинополски Синод в лето от Рождество Христово 1850, юний месец, 8 число. Во имя Отца и Сина и Светаго Духа. Амин.

    …постановихме със силата на Всесветия и Всеизвършващ Дух с туй съборно деяние, че Православната църква в Гръцкото кралство, имаща за свой Вожд и Глава, както и цялата Католична Православна църква, Господа, Бога и Спасителя нашего Иисуса Христа, ще бъде занапред законно самостоятелна; и неин върховен църковен управляващ орган ще бъде постоянният Синод, състоящ се от архиереи, приемствено призовавани според старшинството на своето ръкоположение, под председателството на преосвещенейшия митрополит Атински, и управляващ църковните дела според божествените и свещени правила свободно и извън всякаква светска намеса. Тъй установения с туй съборно деяние Свещений Синод в Гърция признаваме и прогласяваме за наш в Духа събрат, известявайки навсякъде и на всички благочестиви и православни чеда на Едната Света Съборна и Апостолска Църква да го признават за такъв и да го споменават с името «Свещений Синод на Елинската църква». Предоставяме му и всички преимущества и всички началствени права, подобаващи на един висш църковен управляващ орган.

    …също и да получава, колкото е нужно, и свето миро от светата Христова велика църква.

    …Освен туй, ако се случат църковни дела, изискващи съвместно разглеждане и взаимно съдействие за по-добро уреждане и утвърждаване на Православната църква, то Свещеният Синод елински следва да влезне във връзка с Вселенския патриарх и намиращия се у него Свещен Синод. А Вселенският патриарх заедно със своя Свещений и Светий Синод на драго сърце ще окаже своето съдействие, известявайки за всичко нужно Свещения Синод на Елинската църква.

    …Въз основа на всичко това таз древна благоутробна майка, като лоза, цветуща в дворите на дома Господен, Константинополската велика Христова църква, съборно в Светия Дух признава и прогласява Елинската църква за самостоятелна и Синода ѝ за събрат в Духа на нея и на всяка друга поместна Православна църква».

    Пълният текст

    В този томос вече се забелязват съществени отлики в условията на автокефалията спрямо онези, които видяхме в случая с Руската църква.

    • В подписите под томоса не се вижда онази съборност, която бе налице в грамотата за автокефалията на Руската църква. И все пак известни признаци на съборност все още присъстват. Освен подписите на патриарха и членовете на Синода на Константинополската църква под томоса стои подписът на Кирил, патриарх Йерусалимски. Тоест това е акт на поне две Поместни църкви.

    • Патриаршески сан предстоятелят на Еладската църква не получава.

    • В томоса е регламентиран начинът, по който се определя съставът на Синода на Еладската църква.

    • В томоса е наредено Еладската църква да получава миро от Константинопол.

    • Взаимодействието с другите Поместни църкви при решаване на въпроси от общо значение трябва да става чрез Константинополската патриаршия.

    По този начин още в случая с Еладската църква се наблюдава известна «орязана автокефалия», в която Атина се оказва в недвусмислено зависимо положение от КПЦ по въпроса за мирото (без което е невъзможен, както разбираме, мистичният живот на Църквата), във външните си взаимоотношения и в начина, по който се определя съставът на органите на вътрешното самоуправление.

    Заедно с това е важно да се отбележи, че въпреки тези ограничения в текста на документа, Еладската църква се признава за равна на Константинополската, нейният Синод – за «събрат в Духа» на Константинополската и «всяка друга поместна Православна църква». Много важно е и това, че като Глава на цялата католична Църква е посочен Господ Иисус Христос. Тази самоочевидна за православните християни особеност на документа ще се окаже вече не толкова «очевидна» през ХХI в.

    Сръбската църква

    Томосът на Сръбската църква

    През 1879 г., след още 29 години, Константинопол предоставя автокефалия на Сръбската църква, възраждайки по този начин Печката патриаршия, чийто приемник е Сръбската църква. Това става поради ходатайството на властите на освободена Сърбия.

    Константинополският патриарх Йоаким III издава томос за автокефалията на Сръбската православна църква.

    «…с течение на времето се е наложило делене на Църквата на местни, независими една от друга (подчертано от мен – П.Д.) църкви, с вътрешно самоуправление и под властта на собствени пастири, учители и служители на Евангелието Христово, сиреч епископи или архиепископи и патриарси. И това деление е установено не само с оглед на историческата важност на градовете и пределите в християнството, но и на политическото състояние на народа… С оглед на това, че благочестивата и пазена от Бога Сърбия е добила политическа независимост и че благочестивият, утвърден от Бога премилостив неин княз и господар Милан М. Обренович IV и преосвещеният архиепископ Белградски и митрополит Сръбски господин Михаил от името на честния клир и благочестивия народ се обърнаха към нас с писма и в съответствие с политическата независимост пожелаха и църковна такава, то нашата смиреност заедно със Светия наш Синод от преосвещени митрополити, наш в Светия Дух любезен брат и съслужител, се събрахме… и, по произволението на Светия Дух намерихме, че молбата им е уместна и съгласна със светите правила и църковната практика. Ето защо ние постановихме: Православната църква на сръбското княжество, която досега в лицето на Белградския архиепископ и митрополит Сръбски бе в каноническа зависимост от нашия свят, апостолски и патриаршески престол Цариградски, заедно с присъединените към нея епархии, или, по-точно речено, цялата Православна църква, която се намира в политическите и географските предели на освободеното княжество сръбско, да бъде отсега канонически самостоятелна, независима и самостойна, имайки за глава, както и всички Православни църкви, Богочовека, Господа и Спасителя нашего Иисуса Христа (подчертано от мен – П.Д.), и признавайки в църковните дела за свой предстоятел архиепископа Белградски и митрополит Сръбски; а той заедно със събора, съставен съгласно правилата от архиереите от сръбските области, да управлява църковните дела на княжеството свободно, независимо от никого, както заповядват божествените и свещени правила. Затуй, прочее, със същия този наш синодален акт признаваме и прогласяваме Сръбската църква за наша духовна сестра (подчертано от мен – П.Д.), а на всички Православни църкви препоръчваме да я признават за такава и да я споменават с името «Света самостоятелна църква на сръбското княжество». Даваме ѝ също така и цялата власт и всички права, които принадлежат на едно независимо църковно началство… Ще получава свето миро от Константинополската велика Христова църква-майка… Що се отнася за вътрешното църковно управление, то заседава, решава и определя той [предстоятелят] заедно със своя Синод, следвайки евангелското свето предание и определенията на светата Църква» (подчертано от мен – П.Д.).

    Пълният текст: (използван е и този руски превод, и гръцкият оригинален текст, тъй като в тях има известни разминавания по въпроса за получаването на светото миро

    Ще се опитаме да анализираме този текст на томоса.

    • Както и в случая с Еладската църква, предстоятелят на новата автокефалия не получава статут на патриарх, въпреки че исторически предстоятелят на Печката патриаршия, чийто приемник е Сръбската църква, е имал този статут. Той ще се появи в СПЦ чак през 1920 г., след многобройни исторически събития, повлияли върху този въпрос.

    • За разлика от томоса, даден на Еладската църква, в документа не е регламентиран начинът, по който се формира Светият Синод. Вместо това имаме абстрактна препратка към евангелското учение и преданието на Църквата. Тоест фактически този въпрос е предоставен за решаване на самата Сръбска църква.

    • Както и Еладската църква, Сръбската църква трябва да получава миро от Константинопол.

    • Не се повдига въпросът за взаимодействието с другите Поместни църкви и съответно липсва и споменаване за монопола на Константинопол върху ръководенето на този процес.

    • Важно е, че в текста се говори за независимост на Поместните църкви една от друга.

    • Както и в еладския томос, в текста е посочено, че Глава на Църквата, както и на всички поместни Православни църкви, е Богочовекът и Спасител наш Господ Иисус Христос.

    • Сръбската църква е наречена църква-сестра на Константинополската църква.

    Румънската църква

    Храмът «Свети Силвестър», Букурещ

    След още 6 години, през 1885 г., Константинополската катедра признава автокефалията на Румънската църква, самопровъзгласена през 1865 г.

    «…прогласява, че Румънската православна църква ще бъде, ще се смята и от всички ще бъде признавана за независима и автокефална, управлявана от собствен Свети Синод под председателството на наличния понастоящем преосвещен и достопочитан митрополит Угро-Влахийски и екзарх Всерумънски, не признаваща в собственото си вътрешно управление никаква друга църковна власт освен Самия Глава на Едната Света Католична и Апостолска Църква Богочовека Изкупителя, Който единствен е главният, крайъгълен и вечен Архиерей и Архипастир. И тъй, признавайки чрез това свещено патриаршеско и синодално деяние утвърдената по този начин върху крайъгълния камък на вярата и чистото учение, което отците са ни предали неповредено, Православната църква на румънското кралство за автокефална и във всичко управляваща се самостоятелно, ние прогласяваме нейния Свети Синод за наш възлюбен во Христе брат, ползващ се от всички присвоени на една автокефална църква преимущества и всички владетелски права, та да извършва всяко църковно благоустройство и ред и всички останали църковни дела безпрепятствено и с пълна свобода в съгласие с постоянното и непрекъснато предание на Католичната Православна църква, да го признават за такъв и всички останали Православни църкви по света и да се зове с името Свети Синод на Румънската църква…

    …да се свързва непосредствено с Вселенския и всички други светейши патриарси и с всички други православни свети Божии църкви по света по всички нуждаещи се от общо обсъждане важни канонически и догматически въпроси според предадения от древни времена от отците свещен обичай.

    По същия начин има правото да моли и да получава от нашата велика Христова църква всичко, което имат правото да молят и да получават от нея и останалите автокефални църкви.

    И тъй, въз основа на всичко това нашата света и велика Христова църква благославя от цялото си сърце своята автокефална и во Христе възлюбена сестра – Румънската църква…»

    Пълният текст

    Анализирайки този томос, ние виждаме позиции, аналогични в повечето случаи (освен по въпроса за мирото) на позициите на предходния документ, получен от Сръбската църква.

    • Румънската църква също не получава заедно с автокефалията си патриаршески статут. Патриаршия тя ще стане през 1925 г.

    • За разлика от томоса на Еладската църква, в документа не е регламентиран начинът на формиране на Светия Синод.

    • Въпросът за получаването на миро в документа не се споменава. Вместо него е налице абстрактната формулировка «да моли и да получава» онова, което получават и другите автокефални църкви.

    • Въпросът за връзките с другите Поместни църкви е решен като право на Румънската църква без посочване на какъвто и да е монопол на Константинопол върху ръководенето му. Ако в еладския томос се фиксира монополът на Константинопол върху този процес, в сръбския той не е посочен, то в случая с Румънската църква формулировката въобще не съдържа такива изключителни права.

    • Както и в предишните томоси, в текста е подчертано, че Глава на Църквата е Господ Иисус Христос.

    • Румънската църква е наречена църква-сестра на Константинополската църква.

    Полската църква

    Катедралният храм «Св. Мария Магдалина», Варшава

    Първият през ХХ в. томос за автокефалия е издаден от Константинопол при особени обстоятелства. За пръв път КПЦ дава автокефалия не на част от собствената си канонична територия и на епископи не от собствения си клир. През 1923 г. Константинополската катедра прогласява автокефалията на Полската православна църква, била преди това автономна в състава на РПЦ (по-късно лидерите на Полската църква ще се покаят за своя разкол и автокефалия ще им бъде дадена вече от Москва през 1948 г.).

    Поради тази специфика на томоса значителната му част се състои от твърде мъгляви пояснения, че полската територия се отнася исторически към земите на Киевската митрополия, чието присъединяване «към светата Московска църква се е извършило съвсем не по предписанията на каноничните правила». По-нататък константинополският томос за Полската църква гласи:

    «…нашата мерност и светейшите митрополити, наши в Светия Дух възлюбени братя и съслужители, счетохме за дълг да се вслушаме в молбата, с която се е обърнала към нас светата Православна църква в Полша, и да ѝ дадем нашето благословение и утвърждаване на нейното автокефално и независимо устройство. Вследствие на това, определяйки съборно и по произволение на Светия Дух, ние постановяваме: признаваме автокефалното устройство на Православната църква в Полша и даваме своята благословия за това тя да се управлява отсега като наша духовна сестра и да решава делата си независимо и автокефално в съответствие с чина и неограничените права на другите свети автокефални Православни църкви, признавайки за своя висша църковна власт Светия Синод, състоящ се от православните канонични епископи в Полша и имащ всеки път за председател високопреосвещенейшия митрополит на Варшава и цяла Полша…

    Освен това постановяваме, че автокефалната Православна църква-сестра в Полша ще трябва да получава свето миро от нашата велика Христова църква. Същевременно препоръчваме във въпросите на църковния ред и по-общите въпроси, надхвърлящи границите на юрисдикцията на всяка автокефална църква, взета поотделно, високопреосвещенейшият митрополит на Варшава и цяла Полша да се обръща към нашия светейши Вселенски патриаршески престол, чрез когото се поддържа общението с всяка Православна църква, «право правеща словото на истината», и да търси също така авторитетното мнение и съдействие на църквите-сестри…

    Да укрепи Господ Бог навеки, с милостта и заслугите на Първия Велик и Върховен Пастир Христос, нашия Бог, автокефалната църква-сестра в Полша, тъй щастливо учредена, да вдъхнови и засили всичко в нея за слава на Неговото свето име, за полза на благочестивото ѝ паство и за радост на всички автокефални Православни църкви-сестри».

    Пълният текст

    ХХ век донесе гибел за Османската империя. Заедно с нейното рухване рухна и влиянието на КПЦ в империята. Териториите на другите Поместни църкви, по-рано влизали в състава на империята на османлиите, останаха извън пределите на новата турска държава. А значи и властта на Константинополския патриарх, който по-рано бе етнарх на всички православни християни в империята, бе загубена. Значителна част от гръцкото паство на територията на Турската република бе изклана от турците или принудена да емигрира в Гърция. Вселенският престол губеше територии, власт, влияние и авторитет. И именно през този период бе реанимирана практиката да се издават томоси с орязани в полза на Константинопол пълномощия на Поместните църкви. Както видяхме по-рано, през ХIХ в. подобна практика на значителни ограничения на самостоятелността бе приложена само в случая с Еладската църква. Последвалите томоси нямаха подобен характер.

    И ето че в примера с Полската църква ние наблюдаваме за пръв път тенденция за засилване на ограниченията.

    • Полската църква не получава статут на патриаршия.

    • В документа не е регламентиран редът на формиране на Светия Синод, което е положителна отлика от томоса на Еладската църква.

    • В томоса е подчертан монополът на Константинопол върху предоставянето на миро на Полската църква, както беше и в томоса за Еладската църква.

    • В томоса е подчертан монополът на Фенер върху ръководенето на връзките на Полската църква с другите Поместни църкви.

    Но при това:

    • За Глава на Църквата се признава Господ Иисус Христос.

    • Полската църква е наречена църква-сестра на Константинополската църква.

    Албанската църква

    Катедралният храм «Възкресение Христово», Тирана

    След случая с Полската църква възродената практика на «ограничените» томоси тържествува в томоса за автокефалия на Албанската църква през 1937 г. (самопровъзгласена през 1922-1929 г.):

    «Светата църква Христова като грижовна Майка… щедро откликва на молбите на църквите за получаването на самостоятелност, за да не се вкарват вярващите в съблазън и да се принася колкото се може повече полза в Господа.

    И ето че сега, когато благочестивите православни християни от благословената от Бога млада албанска държава се обърнаха към нашия светейши апостолски и патриаршески Вселенски престол като към грижовна Майка, под чиято закрила те всички през вековете са имали надеждно убежище и по милостта Христова са оставали спасени в това лозе, с гореща молба за благослов и прогласяване на самостоятелност и автокефалия на църковната им епархия като единствена организация в новите политически условия…

    …нашата мерност… им даваме нашата благословия за независима автокефална организация на църковното управление.

    И тъй, съборно и в Светия Дух ние определяме и прогласяваме, че отсега всички съществуващи в закриляната от Бога албанска държава православни епархии и общини се обединяват в една самостоятелна автокефална църковна организация, която ще се нарича православна автокефална Албанска църква.

    Тази църква, която е наша духовна сестра, отсега ще осъществява своето управление независимо и автокефално според реда и суверенните права, присъщи на всички свети автокефални Православни църкви, и ще има за свой глава като върховна административна църковна власт признавания от всички Свети Синод, образуван от каноничните православни архиереи на Албания и ръководен от високопреосвещения архиепископ на Тирана и цяла Албания.

    …Подчертаваме заедно с това, че братската света автокефална Православна църква на Албания трябва да получава свето миро от нашата велика църква Христова.

    Препоръчваме също така по всички въпроси и недоразумения от общоцърковен характер… архиепископът на Тирана и цяла Албания да се обръща към нашия светейши патриаршески Вселенски престол, чрез когото влизат във връзка помежду си всички православни епископати, разпространяващи правилно словото на истината, и да търси своевременно мнението на братските църкви.

    …Да пребъде милостта на първия Велик Архиерей и Пастир Христос, нашия Бог, върху новоучредената братска автокефална православна Албанска църква, да я укрепи Господ Бог и да я запази в благополучие».

    Пълният текст

    Този томос е аналогичен във всички съдържателни позиции на томоса, издаден за Полската църква. Единствената му отлика е промяната в символите: освен термина «църква-сестра», в текста се среща два пъти акцент върху ролята на Константинополската патриаршия като «църква-майка».

    Българската църква

    Катедралният храм «Св. Александър Невски», София

    През 1945 г., след 73 години схизма, в резултат на сложен компромис Константинопол призна автокефалията на Българската църква (самопровъзгласена през 1870 г.) и издаде съответния томос. Сложността на компромиса с една вече отдавна формирала се църковна организация очевидно е затруднила възможността за ограничаване на нейната автокефалия. Значително място в томоса е отделено на исторически акценти върху ролята на Константинополската патриаршия за съдбата на българското Православие и народ. В частност, томосът заявява: «нашата Велика църква е родила в Господа и откърмила българския народ».

    Многовековната история на Българската църква, в това число и двата периода на нейната автокефалия и патриаршество, в томоса са игнорирани.

    «…благославяме автокефалното устройство и управление на Светата църква в България, като определяме тя, наричана «света православна автокефална Българска църква» и бидейки отсега нататък призната наша духовна сестра, да управлява и урежда своите работи независимо и автокефално според реда и суверенните права на останалите Православни автокефални църкви, признавайки за своя върховна църковна власт Свещения Синод, който е съставен от архиереи и има сега за предстоятел блаженейшия митрополит на София и екзарх на цяла България.

    …по общите църковни въпроси, които се нуждаят от вселенско обсъждане и изследване, да се свързва с нашия светейши патриаршески Вселенски престол и от него да търси и приема както неговото меродавно мнение и схващане, така и това на останалите свети сестри-църкви».

    Пълният текст

    • Въпреки древните традиции на патриаршеството в Българската църква, нейният предстоятел не получава патриаршеско звание.

    • Въпросът за мирото в томоса не се повдига.

    • В томоса е подчертан монополът на Фенер върху ръководенето на връзките на Българската църква с другите Поместни църкви.

    • Българската църква е наречена «църква-сестра» на Константинополската църква.

    Грузинската църква

    Томосът за Грузинската православна църква

    През 1990 г. КПЦ издава още един томос за автокефалия, който може да има двойна интерпретация. Става дума за автокефалията на Грузинската църква, получена за пръв път от Антиохийската патриаршия през V в. и потвърдена през XI в. Грузинската църква я губи временно през XIX в. в Руската империя, но след като Грузия придобива независимост през 1917 г., тя е самопровъзгласена отново. Поради едностранния характер на това възобновяване на автокефалията тя в началото не е призната от РПЦ на Поместния събор от 1917 г., но на първия след него Архиерейски събор през 1943 г. (свикан веднага след отслабването на гоненията) автокефалията на Грузинската църква е призната от Москва.

    Въпреки несъмнената историчност, каноничност и легитимност на автокефалията на Грузинската църква, Фенер предпочете да не я признава още 47 години. Сред причините за това беше и вече формиращото се в недрата на Константинополската църква учение за монопола на Фенер върху предоставянето на автокефалия. И ситуацията с Грузинската църква трудно можеше да се вкара в рамките на тази доктрина: първата ѝ автокефалия е получена от Антиохия, втората – от Москва.

    Това бе едно нагледно противоречие с новото учение на Фенер. Заедно с това ставаше дума за древна църква, вече отдавна радваща се на признание в световното Православие. Да се представят нещата така, че автокефалията ѝ е дарена току-що от Константинопол, бе невъзможно – това би било не само крещяща неистина, но и никога не би било прието в самата Грузия. В резултат на сложната главоблъсканица се появи доста нееднозначният томос на Фенер за «признание на автокефалията». В Грузия го смятат просто за закъсняло признаване на тяхната автокефалия. Но текстът на томоса позволява на Фенер да го интерпретира като предоставяне на автокефалия – нещо, за което говорителите на Константинопол директно заявяват в своите интервюта.

    Разбира се, с оглед на това, че става дума за една древна църква – Грузинската, всеки опит за орязване на правата, лишаване от патриаршество или ограничаване на автокефалията би бил крайно сложен, и поради това томосът заявява:

    «Светата Православна църква, която съществува на благословена кавказка земя в пределите на Република Грузия, е получила самоуправление и независима власт и съответна църковна административна организация.

    …Във всички случаи тя се обръща към нашия Вселенски събор и моли за благословение и приемане на нейната самоуправляваща се структура. По съглашение, както лозата не разделя цялото лозе Господне, канонически сред другите локални Православни църкви тя би могла да продължава възраждането на Тялото Христово. Този апел и молби, изпълнени с почит, бяха приети с любов от нас и от нашия Свят и Свещен Синод, защото Вселенският престол е длъжен да помага на светите Православни църкви, които искат законни права и статут, и да им протяга за помощ ръка в решаването на жизнените проблеми, повдигнати в съответствие с необходимостта на времето; за много столетия църковен живот и правила, авторитетът, придобит с почести, го е изпълнил с преимуществото да предоставя автокефално управление и е формирал административните му права. По решение на Синода и с освещение от Светия Дух признаваме светата църква на Грузия за същата структура и организация, каквато тя е била от древни времена, за което свидетелства Валсамон: «казват, че по време на Негово светейшество патриарха на божествения град Велика Антиохия господин Петър е било взето синодално решение за свободата и автокефалията на църквата на Иберия» (Γ.Α. Ράλλη, Μ. Πότλη, σύνταγμα τῶν θειών και ἱέρων κανόνω. Ἀθ., 1852, τομ Β, σελ. 172). Смятаме я за част от единството на братските Православни църкви, и с това заявяваме, че тя ще се нарича света автокефална Православна църква на цяла Грузия. Признаваме я за наша духовна сестра…

    В съгласие с каноническите и църковни правила, [тя] признава и уважава върховенството на нашия Вселенски патриаршески престол и собствения си Синод, съставляван от йерарсите на църквата на Грузия, чийто председател е архиепископът на Мцхета-Тбилиси и католикос на цяла Грузия, като върховен административен орган…

    По въпроса за светото миро съществуващата църковна традиция трябва да бъде запазена, за да се осъществява и изявява както видимото, така и невидимото вътрешно и външно неразделно единство на Православната църква. Освен това съветваме архиепископа на Мцхета-Тбилиси и католикос на цяла Грузия в случай на църковни проблеми и препятствия от общ характер, изискващи всестранно обсъждане и гласуване, да се обръща към нашия свети Вселенски патриаршески престол, който ще се свърже с всички православни епископи, учещи вярно на словото на Истината, ще изрази своята позиция и ще разгледа проблема заедно с братските църкви…»

    Пълният текст

    В този томос виждаме:

    • Съставителят избягва да нарича предстоятеля на Грузинската църква патриарх, а използва титлата католикос.

    • Не се прави опит за намеса и регламентиране на начина, по който се формира Синодът на Грузинската църква.

    • Църквата на Грузия, както и останалите Поместни църкви, е наречена «сестра», но при това за пръв път в томоса е посочено върховенството на Константинопол: «признава и уважава върховенството на нашия Вселенски патриаршески престол».

    • Монополът на Константинополската патриаршия върху ръководенето на междуцърковните отношения е посочен в мека форма: «съветваме».

    • Няма пряко изискване мирото да се получава от Константинопол, но е направен отчетлив намек за това.

    Православната църква на Чешките земи и Словакия

    Аналогичен проблем с признаването на други вече съществуващи църковни автокефалии се изправи остро пред Фенер в случая с Православната църква на Чешките земи и Словакия (ПЦЧЗС). В Чехословакия Православието бе донесено от служители на Руската църква през ХIX в. По време на болшевишките гонения тази щафета бе поета от Сръбската църква; тя създаде автономна чешка епархия, която през 1948 г. влезе в състава на Руската църква. Паралелно от 1923 до 1959 г. в Чехия действаше и епархия на Константинополската църква, която традиционно не съгласуваше действията си със съществуващите преди нея на тази територия сестрински църкви. През 1951 г. ПЦЧЗС получи автокефалия от Московската патриаршия, която не беше призната от Константинопол. Въпросът с признаването се проточи 47 години, след което през 1998 г. КПЦ издаде своя томос, като призна наистина Чешката църква, но при условия, различаващи се съществено от всички предишни исторически прецеденти:

    «Благословен Бог и Отец на нашия Господ Иисус Христос, благословил със Своята Божествена и всеблага воля да възсияе светлината на истината и на Неговия Свети Дух на територията на благословените земи на Чехия и Словакия – православната вяра. Неговият скъпоценен Кръст бе издигнат тук през IX в. от богоносните и всехвални възвестители на Божественото Слово – светите апостоли Кирил и Методий, поканени от тогавашния княз на Велика Моравия и изпратени от усърдния богоносец, светейшия патриарх Фотий Велики.

    Тяхната мисия бе да посеят семето Божие в сърцата на благословените народи – чешкия, словашкия, моравския и карпатския…

    …Нашата света и велика Христова църква, на която е поверена грижата за всички свети Божии църкви, и която никога не ще остави нито едно свое дете без защита и никому другиму не ще позволи да върши онова, за което няма право, и която като жива църква – живееща с висшия живот, явѐн от възкръсналия от гроба Господ, – вършейки своето служение, даде честта на автономията на Поместната света църква в Чешките земи и Словакия, живееща в свободна, суверенна и либерална държава, въпреки нейната малобройност, през 1923 г. с издаването на патриаршески и синодален томос. Оттогава и до ден днешен поместната света Православна църква в Чешките земи и Словакия съществува въпреки някои нейни неканонически действия, които ние прощаваме в мълчание, знаейки, че всичко, което е осъществено неканонически, не въз основа на правилата и традициите на Едната Света Православна Църква, е по начало невалидно, няма сила и до края на вековете няма да бъде одобрено…

    Нашата мерност… постанови, приемайки под внимание и ръководейки се от каноническите разпоредби на светите отци, че всички, които се намират във варварските земи, сиреч всички християни, намиращи се извън границите на светите патриаршески и автономни църкви, са под духовната опека изключително и само на великия престол на Новия Рим, и прие изпратеното ходатайство на Светия Синод на поместната автономна Православна църква в Чешките земи и Словакия, която ценим за усърдието както на нейното духовенство, така и на миряните ѝ в православната вяра, с настоящия патриаршески и синодален томос издига възрастващата в слава Поместна православна църква по тези земи от автономна на автокефална, а също и установява следните необходими условия, които Светият и Свещен патриаршески Синод, стоящ до нас и имащ властни пълномощия, въвежда, от една страна, за запазването на православната вяра, православния ред и традиции, а от друга – за успешното израстване и слава на новообразуваната автокефална Православна църква.

    Условията са следните.

    A. Върховно ръководство на Поместната автокефална църква в Чешките земи и Словакия е нейният Свети Синод от епархийски архиереи, участващи в пастирското служение. Архиереят, ръководещ пастирски Пражката епархия, от този момент се нарича Негово блаженство архиепископ на Прага и всички Чешки земи и Словакия и става председател на Светия Синод с всички привилегии, принадлежащи на първия архиерей на всяка Поместна църква съгласно XXXIV апостолско правило. Останалите епархийски архиереи, участващи в пастирското служение, тоест Прешовският, Михаловският и Оломоуцко-Бърненският, се наричат митрополити, а техните епархии – митрополии. За архиепископ на Прага и всички Чешки земи и Словакия може да бъде избран всеки архиерей или друг достоен клирик на едната Автокефална църква на Чешките земи и Словакия.

    Всеки митрополит Прешовски носи титлата екзарх на Словакия и има правото да свиква на църковни събрания високопреосвещените митрополити и другите клирици на Словакия, които определи за тази цел Светият Синод на Автокефалната църква на Чешките земи и Словакия, за обсъждането на въпроси с изключително местен словашки характер. Решенията на тези събрания трябва да бъдат предоставени за контрол и разглеждане на Светия Синод на единствената и единна Автокефална църква на Чешките земи и Словакия. Същото може да прави и блаженейшият архиепископ на Прага и всички Чешки земи и Словакия за по-пълно проучване и решаване на изключително местните проблеми на църквата в чешките земи. Църквата в Чешките земи и Словакия може посредством синодални решения, взети по каноничен начин, да създава нови епархии съобразно с възникващите пастирски потребности.

    B. Светият Синод въз основа на свещените правила се свиква по надлежния начин за решаване на административни въпроси не по-рядко от два пъти на година, за да се разгледат можещите да възникнат пастирски догматическо-канонически проблеми.

    C. Канонично избраният и интронизиран блаженейши архиепископ и останалите високопреосвещени митрополити остават на своите катедри пожизнено с изключение на онези, които доброволно напуснат или бъдат отстранени поради канонични нарушения.

    D. Дяконите и йереите са подсъдни на съдилища от второ ниво, архиереите – на съдилища от първо ниво и по всички въпроси, свързани с техните задължения, са подсъдни, съгласно свещените канони, на канонично учредените синодални съдилища, за работа в които биват канени, по съгласуване с Вселенския патриарх, йерарси изключително от юрисдикцията на църквата-майка, тоест Вселенския престол. Вече осъдените архиереи могат да се обърнат за окончателно решение към Вселенския патриарх.

    F. Блаженейшият архиепископ на Прага и всички Чешки земи и Словакия има право да носи бяло було с кръст, украсен със скъпоценни камъни. Високопреосвещените митрополити – черно було, също с кръст, украсен със скъпоценни камъни.

    G. Църквата в Чешките земи и Словакия в знак на духовното единство с църквата-майка получава свето миро от Вселенската патриаршия.

    H. Главна и първа задача на Светия Синод е да пази чистотата на православната вяра и да е в общение в Светия Дух с Вселенската патриаршия и останалите Православни църкви. В същото време му възлагаме задължението в случай на каквито и да било провинения да апелира не само към Свещения Синод на Вселенската патриаршия, но и към по-големия разширен Синод, свикван с тази цел от Вселенската патриаршия и по нейна инициатива.

    I. Когато става дума за глобални теми и въпроси от църковен характер, надхвърлящи възможностите на поместните Православни църкви, Негово блаженство архиепископът на Прага и всички Чешки земи и Словакия също има правото да се обърне към нашия свети патриаршески Вселенски престол, който е в общение с всички православни епископати, проповядващи по правилния начин словото на истината. Вселенската патриаршия ще се допита до църквите-сестри за тяхното мнение и позиция…»

    Пълният текст

    Текстът е наистина оригинален, започвайки от оформлението и завършвайки със съдържанието.

    • За пръв път е използвано делението на точки – очевидно за по-голямо акцентиране на вниманието върху всяка значима точка.

    • Цялата уводна част на текста е посветена на обосноваването на правото на КПЦ да решава съдбата на Чешката църква.

    • За пръв път освен различните форми на изразяване на християнска любов и уважение присъстват и обвинения срещу църквата-адресат на томоса.

    • За разлика от томоса за Грузинската църква, също издаден десетилетия след придобиването на автокефалия, в текста няма никаква двойственост. Той съдържа ясно послание: никаква автокефалия в миналото не е имало, само неканонични действия, и едва сега, въпреки вашата вина, ние ви даруваме тази автокефалия. Желаещите могат да сравнят формулировките с томоса за Българската църква, която също бе минала през продължителен конфликт с Фенер, но в нейния томос царува съвсем друга тоналност.

    • В томоса е изложена ясно структурата и принципите на дейността на управленските структури на ПЦЧЗС. Новата автокефална църква не притежава никаква свобода в регулирането на собствените органи за управление.

    • Регламентиран е дори външният вид на йерарсите.

    • За пръв път е представено учението за монополното право на Константинопол върху пастирското обгрижване на всички «варварски земи», тоест на цялата православна диаспора «извън пределите на патриаршеските и автономните църкви». В светлината на тази формулировка неясен остава въпросът за положението на неавтономните, но автокефални църкви, които нямат патриаршески статут: Еладската, Полската, Албанската, самата ПЦЧЗС: подчинени ли са те на Константинопол?

    • Константинополската църква е окончателно утвърдена в томоса именно като църква-майка, а не църква-сестра.

    • Върховна инстанция в съдебните спорове в новата автокефална църква са не нейните собствени йерарси, а йерарсите на Константинопол. По този начин е фиксирана възможността за всякакви намеси на Фенер и за прехвърляне на управлението на ПЦЧЗС към него.

    • Еднозначно е фиксирано получаването на миро от Константинопол.

    • Както и в много други томоси, посочено е монополното право на Константинопол върху ръководенето на взаимоотношенията на новата автокефалия с другите Поместни църкви.

    • «Единството с Вселенската патриаршия» в томоса е издигнато до главен смисъл на съществуването на Светия Синод на Чешката църква заедно с «пазенето на чистотата на Православието». Самата формулировка лишава ПЦЧЗС от възможността да прекъсне общението с Фенер в случая на канонични или догматични разногласия, без да даде повод за оспорване на своята автокефалия.

    • За Христос като Глава на Църквата в томоса не е казано нищо.

    Фактически с томоса за автокефалия, издаден от Константинопол за Чешката църква, завършва ерата на «ограничените автокефалии», започнала с Еладската църква и продължена през ХХ в. С този документ започва нова ера на «номинални автокефалии», при които много от правата на уж независимите църкви са по-орязани от тези на автономните църкви. Щастие за Чешката църква е, че за нея има дипломатическа алтернатива в общението ѝ с другите църкви и че тя може да се опира върху различни томоси. Тъй, в Прага през 2012 г. се проведоха тържества в чест на годишнината от получаването на томоса от Московската патриаршия, което предизвика гнева на Фенер и накара чехите да се оправдават, че е ставало дума само за празнична Литургия, а не за тържества. Заедно с това томосът, получен от РПЦ, е несъмнено по-привлекателен за ПЦЧЗС, тъй като не съдържа подобни ограничения.

    «Светейшата църква на Украйна»

    През 2019 г. КПЦ за пръв път в историята си предостави томос за автокефалия не просто на чужда канонична територия, но и на разколници без апостолско приемство, и направи това въпреки мнението на повечето православни страни.

    Впрочем, нашата задача е да разгледаме именно съдържателната част на томоса, а не контекста на неговата поява.

    Началото на документа, както и в случая с Чешката църква, търси да обоснове нахлуването на чужда канонична територия. По-нататък самият документ гласи:

    «нашата мерност… за изцеление на постоянно заплашващите разколи и разделения в Поместните църкви, единомислено определяме и прогласяваме, щото цялата Православна църква, която се намира в пределите на политически формираната и напълно независима държава Украйна, заедно със свещените митрополии, архиепископии, епископии, манастири, енории и всички свързани с тях църковни институции, която се намира под покрова на Основателя на Едната Света Съборна и Апостолска Църква – Богочовека, Господа и Спасителя наш Иисус Христос, да съществува отсега като канонично автокефална, независима и самоуправляема, имайки… за каноничен предстоятел, който носи титлата блаженейши митрополит на Киев и цяла Украйна – не се допуска никакво допълване или орязване на неговата титла без разрешение на Константинополската църква, – който е председател на Светия Синод, свикван ежегодно [и включващ] архиереи, канени подред в съответствие с тяхното старшинство, измежду онези, които имат епархии в географските граници на Украйна…

    …признаваме и прогласяваме установената в пределите на територията на Украйна Автокефална църква за наша духовна дъщеря и призоваваме всички Православни църкви по света да я признават като сестра и да я споменават под името “Светейша църква на Украйна”…

    …[Тази църква] не може да назначава епископи или да учредява енории извън пределите на държавата; вече съществуващите такива отсега се подчиняват, според реда, на Вселенския престол, който има канонични пълномощия в диаспората, понеже юрисдикцията на тази църква е ограничена с територията на украинската държава.

    …заедно с това се запазва правото на всички архиереи и цялото останало духовенство за апелационно обръщане към Вселенския патриарх, който има каноничната отговорност да излиза с безапелационни съдебни решения за епископите и другото духовенство на Поместните църкви в съответствие с 9 и 16 свещени канони на IV Халкидонски Вселенски събор.

    Изясняваме към реченото по-горе, че автокефалната църква на Украйна признава за свой глава светейшия апостолски и патриаршески Вселенски престол, както и другите патриарси и предстоятели, и заедно с другите канонически задължения има отговорността да пази невредими нашата православна вяра и каноничното единство и общение с Вселенската патриаршия и другите поместни Православни църкви.

    По този начин Православната църква на Украйна… е длъжна при появата на важни канонични, догматични и други въпроси да участва в междуправославните съвещания, които се свикват от време на време по свещения обичай, отдавна въведен от отците.

    …от първопрестолната църква на Константинопол по обичай получава и свето миро като израз на духовното единство с нея.

    За решаването на значими въпроси от църковен, догматичен и каноничен характер блаженейшият митрополит на Киев и цяла Украйна трябва да се обръща от името на Светия Синод на своята църква към нашия светейши патриаршески и Вселенски престол, стремейки се да получи от него авторитетно мнение и ясно взаимно разбиране, като при това правата на Вселенския престол върху неговата екзархия и свещени ставропигии в Украйна се запазват нерушими…

    …при всички тези условия нашата света Христова велика църква благославя и прогласява Православната църква на Украйна за автокефална…»

    Ще се опитаме да систематизираме особеностите и нововъведенията в този томос.

    • За Глава на Църквата е посочен Константинополският престол, а не Господ Иисус Христос, Който е наречен само «Основател» на Църквата. Тази особеност има вече не само канонично, но и важно догматично значение.

    • Титлата на предстоятеля на новата църква не просто е фиксирана в томоса, но е и забранена всякаква промяна без съгласието на Константинопол. Причините са очевидни: превантивно осуетяване на претенциите за патриаршество.

    • Също както и в томоса за Чешката църква, строго е регламентиран начинът на действие на Синода.

    • Новата автокефалия е наречена «дъщеря». Думата «сестра» към нея не се прилага. Но заедно с това другите Поместни църкви са наречени «сестри» на новата автокефалия. По този начин на старите термини се придава нов смисъл: има само една «църква-майка». Останалите църкви са нейни «дъщери», а една на друга – «сестри».

    • Забранено е съществуването на енории извън пределите на Украйна. Те трябва да бъдат предадени на Константинопол, който уж притежава монопол върху православната диаспора.

    • Ако в томоса за Чешката църква правото на намеса на йерарсите на Фенер в нейните вътрешни работи е определено като право на висша инстанция след църковните съдилища вътре в самата ПЦЧЗС, то в този томос вече е посочено, че всеки епископ или свещеник има право да се обръща веднага към Константинопол, откъдето ще получи «безапелационно» съдебно решение. (Спорността на използваната за тази цел уж канонична обосновка заслужава отделно разглеждане извън рамките на тази статия.)

    • В томоса се твърди, че Константинополският престол е «глава» не само на новата автокефалия, но че за такъв го смятат и «останалите патриарси и предстоятели». Тоест формулировката, в която Главата на Църквата – Христос е заменен с Вселенския патриарх, е насочена не избирателно към «ПЦУ», а е заявена за целия православен свят.

    • Фиксирано е задължението (а не само правото) на новата автокефалия да участва във всички съвещания и други мероприятия на Константинополската църква. Очевидно е отчетен несполучливият опит на Критския събор, организиран от патриарх Вартоломей и игнориран от много Поместни църкви.

    • Фиксирано е задължението на всеки нов предстоятел на «ПЦУ» да започва служението си с посещение на Фенер.

    • Както и в много други томоси, фиксирано е задължението на «ПЦУ» да получава миро именно от Константинополската патриаршия.

    • Ако по-рано Фенер претендираше за монопол и върховенство в ръководенето на външноцърковното общуване на новите църкви при решаването на «въпроси с църковен, догматичен и каноничен характер», то според новия томос от подобно взаимодействие вече няма нужда. Сега вече всички необходими обяснения Вселенският престол ще даде сам, без междуцърковно обсъждане.

    • Освен собствено самата нова автокефалия, на територията на «ПЦУ» се създава и екзархия и ставропигия на Константинополската църква, чиито права са «нерушими». Тоест каноничните граници на новата структура са функционални само едностранно: «ПЦУ» не може да има задгранични енории, а на нейна територия Константинопол може да има свои енории, и неговите права върху тях са нерушими.

    • В заключителната част е допълнително уточнено, че автокефалията се предоставя именно при тези условия. Това уточнение позволява да се обоснове отмяната на автокефалията в случай на нарушение на посочените условия.

    Изводи

    Анализирайки постепенната промяна на съдържанието на томосите за автокефалия, издадени от Константинополската църква, ние виждаме генезиса както на нейната общоцърковна еклисиология, така и на представите ѝ за собствената си роля и ролята на другите Поместни църкви.

    През XVI в. увеличаването на броя на патриаршиите се възприема все още като нещо органично (или най-малкото формално) и решението за това се фиксира съборно, което виждаме в случая с автокефалията на Руската църква.

    Частично факторът съборност присъства при предоставянето на автокефалия на Еладската църква – освен Вселенския патриарх в него участва и Йерусалимският. Но след това вече не виждаме принципът на междуцърковната съборност да намира някакво отражение в томосите.

    През XIX–XX в. новите автокефални църкви получават статута на патриаршии със значителни трудности, дори ако са имали този статут в историческото си минало. А някои не успяват да го получат и до ден днешен.

    Като цяло отношението на Константинополската църква към своята роля в света и към другите автокефални църкви се променя съществено в степента, в която Константинополският патриарх губи позициите си в Османската империя. Именно в нея Вселенският патриарх е притежавал, за разлика от Византия, и формална, и реална политическа власт, а именно положение на етнарх, глава на «Рум-милет», който е обединявал всички православни християни в империята. В рамките на империята на османлиите много древни автокефалии са били ликвидирани и включени в състава на Константинополската църква – например Българската или Печката (Сръбската) патриаршии. Но дори запазилите своята автокефалия древни църкви на Йерусалим, Антиохия, Александрия и Кипър са били политически подчинени на «етнарха». Загубата на земи от Портата е означавала за Константинополската патриаршия автоматично лишаване от влияние и власт. Изправен пред нови предизвикателства и искания за национални автокефалии, Константинопол е бил принуден да търси начини за компенсация на своите загуби. Частично тази тенденция се проявява през XIX в., което виждаме в примера с формàта на автокефалията на Еладската църква.

    Ала в пълна степен тази тенденция се развива през ХХ и ХХI в., след като Османската империя окончателно рухва и Константинополската катедра губи както политическото си влияние, така и паството си в самата Турция в резултат на гръцките погроми и изселването на гърците от страната.

    Тази тенденция намира израз както във външната експанзия на Фенер, свидетели на която сме и до ден днешен (по-подробно за това вж. в статията «Имперският синдром на Фенер като стратегия на развитието»), така и в опитите за ограничаване на автокефалиите на новите църкви и запазване на своята власт и влияние вече върху тяхна територия.

    При първия си опит за орязване на даваната автокефалия – в случая с Еладската църква, Константинопол споменава само въпроса за мирото, ръководенето на външноцърковните връзки и най-общо принципите, по които ще се формира Синодът. Впоследствие, в случаите на Сръбската и Румънската църкви, ние виждаме практически пълноценно признаване на новите автокефални църкви като равни на Константинополската патриаршия (с изключение на патриаршеския статут, който им е даден по-късно). От тази гледна точка опитът за орязване на автокефалията в еладския томос би могъл да се сметне за несистемен епизод. През ХХ в. обаче всичко се променя. Очевидно е, че опитите за минимализация на реалната независимост на новите автокефални църкви, за максималното им подчиняване на Фенер или най-малкото за поставянето им в зависимо положение са свързани именно с вече споменатата от нас загуба на статута на етнарх, тъй като всички те се правят след ликвидацията на Османската империя. И представляват с голяма степен на вероятност именно опит за компенсиране на тази загуба.

    По същество пълноценни автокефалии през ХХ в. от Константинополската патриаршия получават само Българската и Грузинската църкви. И то всъщност става дума за признаване на свършени факти: и двете църкви вече са били самостоятелни от 73 години (удивително съвпадение на «стажа на непризнатост от Фенер»!). Освен това и двете църкви са били в старо време патриаршии, загубили независимост поради премеждията на историята. При тях Константинополският престол претендира само за ръководене на междуцърковните им връзки, като в случая с Грузинската църква това се прави под формата на препоръка.

    По съвсем друг начин обаче изглежда позицията на Фенер спрямо автокефалиите на новите църкви: Полската, Албанската, Чешката и най-вече Украинската. Тук наблюдаваме много по-големи «орязвания» на тяхната самостоятелност и създаване на лостове за влияние върху вътрешния живот на тези църкви.

    Освен това се наблюдава преосмисляне на самата роля на Константинополския патриарх и Константинополската църква. Виждаме нагледно метаморфозата на «първия сред равни» в «пръв без равни». В началото имаме несъмнена констатация на православното учение за Христос като Глава на Църквата. Впоследствие споменаването на този факт плавно изчезва от документите, и ето че крайна сметка в украинския томос виждаме на мястото на църковния глава вече не Христос, а Константинополския патриарх. Терминологията, описваща междуцърковните отношения, също се променя: в началото КПЦ е и сестра на останалите църкви, и майка на новите автокефални църкви, излизащи от нейното лоно, след това тя е вече само тяхна майка. И ето че накрая тя е вече единствено майка за всички църкви без изключение – в това число и за църквите, които са по-древни от нея самата, – а сестри една на друга са само останалите Поместни църкви.

    Ако през 1990 г. в грузинския томос Константинопол, давайки уж «нова автокефалия», признава всъщност древността на автокефалията на Грузинската църква, получена още в старо време от Антиохийската църква, то през 2018 г. говорителят на Фенер, Телмиският архиепископ Йов (Геча) заяви в интервю за Би Би Си:

    «Другите църкви, съществуващи в православния свят днес – започвайки от Православната църква в Русия и продължавайки с църквите в Гърция, Сърбия, Румъния, Полша, Албания, България, Грузия, Чехословакия, – не са били потвърдени от Вселенски събор, именно Константинопол им е дал техния статут».

    В началото КПЦ не претендира върху диаспората на останалите църкви, но през 1922 г. Синодът на Константинополската църква взема решение за «задължителното и изключително» подчинение на цялата православна диаспора. И ето че виждаме как тези претенции намират отражение в томосите. Такова е нововъведението на ХХ в.

    Но през ХХI в. КПЦ отива още по-далеч и заявява и правото си да създава свои екзархии и ставропигии не само в диаспората, но и върху определената от самата нея територия на новата поместна църква, както се вижда от украинския томос. Тъй постепенно просто звучната почетна титла «Вселенски» се превръща в извор на все по-реални претенции. Папизмът в православна редакция придобива все по-очевидни черти.

    От средата на ХХ в. виждаме отразени в томосите претенциите на КПЦ за висши съдебни функции и все по-активно регламентиране на вътрешния модел на управление на Поместните църкви чак до начина, по който трябва да изглеждат първойерарсите.

    В случая с Украйна ние виждаме в томоса включено изискване за участие в съборите, организирани от КПЦ. След фиаското, претърпяно в Крит през 2016 г., когато Фенер не успя да събере представителите на всички Поместни църкви, той реши да фиксира този свой прерогатив в томосите.

    Фактически виждаме поетапно обезценяване на значението на автокефалията на поместната църква и свеждането ѝ до автономия.

    При това си струва да отбележим, че почти във всички свои томоси Константинополската патриаршия декларира: автокефалията се предоставя на местната църква, тъй като се е появила съответната отделна независима държава, – твърдейки, че именно това е основанието за получаване на автокефалия.

    Ето какво казва в споменатото по-горе интервю архиепископ Йов (Геча):

    «Трябва да се има предвид, че в Православната църква църковната администрация винаги съвпада с държавната администрация, местната администрация – това не съм го измислил аз, нито патриарх Вартоломей, това е казано в 17 правило на IV Вселенски събор. Затова по принцип, когато се появява нова държава… това не е задължително, но тя може да моли за предоставяне на автокефалия на своята църква».

    А при това в посоченото правило ние не намираме подобно твърдение, както и изобщо в каноните на седемте Вселенски събора няма такова положение в контекста именно на въпроса за автокефалията.

    Заедно с това се наблюдава избирателност в подхода на КПЦ към този въпрос: там, където позволява политическият контекст, КПЦ през ХХ в. създава не автокефални църкви, а свои епархии, в най-добрия случай с правата на автономии: Архиепископията в САЩ, Финландската православна църква, Естонската апостолска православна църква, новогръцките епархии и т.н.

    Така например, без признание от страна на КПЦ остана Православната църква на Америка, а молбата на Финландската православната църква за автокефалия остава вече 40 години без отговор.

    И само там, където междуцърковният или политическият контекст изискват именно автокефалия, Константинопол я дава. Но при това реално тези автокефалии са често пъти по-малко независими, отколкото автономиите.

    Пример за това е Украинската православна църква, имаща самоуправляем статут в състава на Московската патриаршия, чиято независимост е много по-широка от тази на автокефалната «Православна църква на Украйна». Правата, предоставени на УПЦ от Московската патриаршия, са много по-широки от правата на «ПЦУ», определени от Фенер, за което вече се е писало много пъти.

    Още едно нововъведение в томосите, започвайки с чешкия, е фиксирането на «условията, при които се дава автокефалия». Правото на Фенер да я отмени не е посочено директно в документите, но е заявено в изказвания на представители на Фенер:

    «И по принцип, както смятат някои канонисти, тъй като тези нови автокефалии или нови патриаршии никога не са били потвърдени от Вселенски събор, тъй като са били създадени от Вселенската патриаршия, то в някакъв момент, ако Вселенската патриаршия сметне за необходимо, тя може и да ги отмени.

    Така че да се твърди, че Вселенската патриаршия губи някаква власт, – на какво основание?

    Според каноните, съгласно учението на Православната църква, Вселенската патриаршия има определени привилегии. Който не е съгласен с това, фактически сам се отцепва от Православието» (архиепископ Йов (Геча) в интервю за Би Би Си от 2.11.2018).

    А сега нека сравним формулировката от украинския томос (2019 г.):

    «За решаването на значими въпроси от църковен, догматичен и каноничен характер блаженейшият митрополит на Киев и цяла Украйна трябва да се обръща от името на Светия Синод на своята църква към нашия светейши патриаршески и Вселенски престол, стремейки се да получи от него авторитетно мнение и ясно взаимно разбиране»,

    – с подобна формулировка от българския томос, например (1945 г.):

    «…по общите църковни въпроси, които се нуждаят от вселенско обсъждане и изследване, да се свързва с нашия светейши патриаршески Вселенски престол и от него да търси и приема както неговото меродавно мнение и схващане, така и това на останалите свети сестри-църкви»,

    – и с формулировката от предхождащия украинския чешки томос (1998 г.):

    «Когато става дума за глобални теми и въпроси от църковен характер, надхвърлящи възможностите на поместните Православни църкви, Негово блаженство архиепископът на Прага и всички Чешки земи и Словакия също има правото да се обърне към нашия свети патриаршески Вселенски престол, който е в общение с всички православни епископати, проповядващи по правилния начин словото на истината. Вселенската патриаршия ще се допита до църквите-сестри за тяхното мнение и позиция…»

    Както виждаме, през 2018 г. Фенер вече смята себе си за достатъчен източник на отговори на въпросите от «църковен, догматичен и каноничен характер» и няма необходимост от мнението на църквите-сестри (дъщери?), която е съществувала по-рано. Съборният разум на Църквата се подменя с еднолично решение на архиепископа на Новия Рим.

    Можем да си спомним една друга формулировка, твърде близка до тази по смисъл:

    «Незаблудимост в учителството по силата на своята длъжност Върховният Понтифик притежава, когато той като върховен Пастир и Наставник на всички верни на Христа, длъжен да укрепва своите братя във вярата, окончателно прогласява някакво учение за вярата или нравствеността, към което всички трябва да се придържат».

    Именно така звучи точка № 1 от 749 канон на Римокатолическата църква, утвърден през 1870 г. от Първия Ватикански събор – това е догмата за незаблудимостта (непогрешимостта) на папата. В случая с Константинополската патриаршия функцията на събора е изпълнил Синодът на КПЦ, а новият «догмат» е намерил отражение в томоса.

    Павел Даровский е автор на телеграм-канала «Лабарум. Сим победиши»

    Превод: Андрей Романов

    Източник: pravoslavie.ru

PC Knowledge sharetank

Skip to toolbar