Народният съд – „Долу любовта към ближния!“

Днес се навършват осемдесет години от издаването на първите смъртни присъди на т. нар. Народен съд – 1 февруари 1945 г. Денят е обявен за възпоменателна дата за жертвите на тоталитарния режим у нас. Българската православна църква е единствената от поместните православни църкви, която все още не е канонизирала нито един християнин, станал жертва на терора на комунистическата държава. Публикуваме откъс от книгата „Репресивната политика на комунистическата власт срещу Православната църква (1944-1964 г.)“ на Венцислав Каравълчев.

… След месеца на произвола – септември 1944 г., държавата решава да придаде известна легитимност на репресиите. В началото на октомври 1944 г. е гласувана Наредба-закон за съдене от народен съд виновниците за влизане на България в световната война срещу съюзените народи.[1] С нея се оправдават както вече извършените убийства, така и предстоящите нови такива. Едни от първите осъдени духовници по тази наредба са архим. Йосиф (Диков) – началник на Културно-просветния отдел на Св. Синод, архим. Стефан (Николов) – главен редактор на Църковен вестник и архим. Николай (Кожухаров) – ректор на Софийската духовна семинария. Те са обвинени, че по покана на немското правителство през лятото на 1943 г. са разгледали масовите гробове във Виница, (дн. Украйна) на избити от съветската власт в периода 1937-1938 г. невинни хора и са подписали документ за това, с което са допринесли дейно и съществено за провеждане политиката на тогавашното българско правителство.[2] Те получават присъди строг тъмничен затвор, отнемане на имуществото и гражданските им права. Това дело е само началото на втората част от вече узаконения погром, който комунистите с т. нар. Народен съд осъществяват върху Църквата.

Много показателни за периода на пълно беззаконие, през който се извършва прочистването от най-неудобните за новата власт хора, и който е последван от период на узаконено беззаконие, са думите от телеграмата на ЦК до Г. Димитров от 1 октомври 1944 г.: „Във връзка с известно недоволство, изразено от нашите мекушави съюзници по повод революционното ликвидиране на фашистката агентура, решихме: чистката да продължи още една седмица, след което ще започнат да работят народните съдии и чистката ще тръгне по законни пътища…“.[3]

Този период на узаконено беззаконие, което е прикрито под паравана на народните съдии и присъди, вече легитимно издадени в името на народа, не се различава съществено от първия. Набързо скалъпени процеси по абсурдни обвинения стават причина още десетки свещенослужители да загубят живота или свободата си и да се лишат от имуществото си. Заведени са дела срещу стотици свещеници от народния съд, който ефективно осъжда сто петдесет и двама от тях. Тринадесет свещеници са осъдени на смърт, тринадесет – на доживотен затвор и още десетки на различни срокове затвор, глоби и други санкции.[4] В доклада си до ЦК на БРП (к) от 3 юли 1945 г. главният народен обвинител Георги Петров посочва ужасяващата действителност на случилото се. В страната са образувани 132 процеса с 10 875 подсъдими. От тях на смърт са осъдени 2 816 души, на доживотен затвор 1 233, на строг тъмничен затвор от 20 години – 11 души, на 15 години строг тъмничен затвор – 946 души, на 12 години строг тъмничен затвор – 41 души, на 10 години строг тъмничен затвор – 687 души, на строг тъмничен затвор за 6, 7 или 8 години – 197 души, на 5 години строг тъмничен затвор 742 души, на 1 година или 6 месеца (повечето условно) – 688 души, оправдателни присъди са издадени само на 1 485 души и са спрени и прекратени преписките на 386 души. На почти всички осъдени е отнето цялото или голяма част от имуществото и са осъдени да заплатят големи глоби.[5]

В периода от 9.9.1944 г. до 15.9.1947 г., когато влиза в сила подписаният на 10.2.1947 г. в Париж мирен договор между държавите от антихитлеристката коалиция и България, страната ни се намира в ситуация на международно политическо затъмнение, в което под „егидата“ на Червената армия и Москва се извършват чудовищни престъпления срещу българския народ – в името на народа. Комунистическите идеолози не просто обещават, но и действително извършват радикални промени в живота на всяка една от страните, където започва социалният експеримент за създаването на атеистична тоталитарна държава. Тези промени не могат да бъдат осъществени с помощта на естествените механизми на социално развитие, а единствено чрез прилагане на терор и насилие, защото целят не социални реформи, а дълбока промяна в самата сърцевина на човешката идентичност – чрез насилствена подмяна на основните човешки ценности с техни имитации (антиценности в духа на противопоставянето на антихриста на всичко автентично Христово) да се заличи в човека всяко религиозно измерение и порив към вечността…

Радикалната промяна, която комунистическият режим осъществява във всяка една страна, е унищожаването на интелигенцията, аристокрацията, благородническото начало, т. е. всяка прослойка, възпитана в ценностите на честта и достойнството, способна да разбере и оцени случващото се и активно да му се противопостави. Радикалната промяна означава унищожаването на традиционната духовност и замяната ѝ с нов имагинерен морал…

Долу любовта към ближния! – каза Луначарски – ние трябва да се научим на ненавист. Ние ненавиждаме християните, дори най-добрите от тях са наши врагове. На знамената на пролетариата трябва да бъдат написани лозунги за ненавист и мъст.[11] … те (християните) проповядват любов към ближния и милосърдие, което е против нашите комунистически принципи. Християнската любов е пречка за развитието на революцията. Ние завършихме със земните царе, сега ще се заемем с небесните…[12]

Едва ли някога в историята си ще имаме пълен списък на всички убити свещенослужители в България през този мрачен период. Много от документите, разкриващи и разобличаващи истинското лице на комунизма, са унищожени в полза на наследниците на извършителите на тези страшни престъпления. Много от престъпленията въобще не са документирани, защото са извършени от партийни активисти и криминални субекти, водени от користни цели, които се възползват от безвремието, за да уреждат лични сметки. Много от тези убийци нито са могли да четат, нито да пишат, и дори да са искали, не са могли да документират случилото се. Но и малкото сведения, с които разполагаме днес, са достатъчно красноречиви. Само на 9.9.1944 г. равносметката от броя на известните ни поименно свещеници, жестоко убити от комунистите, е над двадесет души.[13] До края на м. септември 1944 г. броят на убитите свещенослужители на БПЦ вече е над тридесет.[14] До края на 1944 г. са убити близо сто свещенослужители, през следващата година броят на жертвите вече надхвърля сто и двадесет и продължава да расте.[15] И въпреки че след 1948 г. интензитетът на убийствата чувствително намалява, такива продължава да има.[16]

В много от своите изследвания акад. Г. Фотев анализира формирането, начина на функциониране и разпада на тоталитарно-комунистическата система, като се опитва да даде формулировка и обяснение на случващото се и на процесите в нея. Когато обаче говори за неописуемата жестокост на комунистите над свещенослужителите, той само констатира невъзможността тази жестокост да се обясни: „Убийството на човек, какъвто и да е той, е оскърбяващо човешкостта… Убийството на свещеник е непоносимо и отчайващо събитие. То е като смъртта на невинно дете. Въпрос, който е много, много мъчителен за теолога. Простото изречение на свещеника се заключава в неговото смирение, обикновената човешка доброта и невероятното надмогване на човешките беди. Свещеникът напомня на всички останали човешки същества, че смисълът на живота е неразрушим, и с това дава сили на всеки, който по някакви причини се нуждае тъкмо от такава подкрепа… Той не е заплаха за никого, никому нищо не отнема, никого не насилва, не подкупва, не омагьосва, т. е. по никакъв начин не пречи на човек да прави свободно своя избор…“.[17]

Маскирането на греха като добродетел, която всеки съвестен гражданин на новата държава трябва да прегърне и изповяда като висша ценност, е онова, което придава на комунистическите репресии духа на демоничното лукавство. Това приспива обществената съвест, лишава я от съпротивителна сила и в крайна сметка води до същинската деградация не само на обществото, но и на хората. Иначе няма как да бъде обяснена липсата на памет за събития като долуописаното:

„Много жертви дава Съюзът на българските национални легиони (СБНЛ), който по това време наброява близо 300 000 членове… Арестуваните водачи на легиона в гр. Видин – йеромонах Паладий и Валентин Шутилов, заедно с много техни другари-легионери, са простреляни като мишени пред погледите на другите, очакващи смъртта си. На йером. Паладий най-напред му извадили очите, след което го убили. Местността Бутово е гробницата на легионерите. Там са били откарвани легионерите от околните селища и масово избивани, един от най-ярките примери за комунистическите зверства е избиването на двеста ученици-легионери в мазето на училището в гр. Оряхово…“.[18]

А още по-тревожен е фактът, че десетилетия по-късно и днешното българско общество не може да намери сили нито да се възмути и осъди извършеното от предците ни беззаконие, нито да види и изповяда величието на свещеномъчениците, чийто подвиг е идентичен на подвига на милионите мъченици за Христа през вековете.

Съвременният аналог на св. Стефановото Господи, не зачитай им тоя грях (Деян. 7:60) е мъченичеството на о. Паладий: „Особено жестоко бил изтезаван отец Паладий – изболи му очите, рязали пръстите на ръцете му. А той извикал към небето: Боже, помогни ни да издържим!“.[19]

През този напрегнат период от живота на Църквата ни напълно се разкрива смисълът, заложен в думите на Спасителя: „Защото отсега петима в една къща ще бъдат разделени, трима против двама, и двама против трима; баща ще бъде против син, и син против баща; майка против дъщеря, и дъщеря против майка; свекърва против снаха си, и снаха против свекърва си“ (Лука 12:52-53).

Гено Иванов Котев и Асен Иванов Котев са братя от с. Лесичево, Пазарджишко. Гено е фелдшер, Асен е свещеник. Гено е най-известният човек в селото, израждал е всички деца, лекувал е всички хора. Дъщеря му Богдана е партизанка, член на партията. Съпругът ѝ Димитър Мурджев е следовател в затвора, ремсист, бъдещ генерал от МВР и ДС. Той лично надзирава тъста си в затвора. Гено Котев е арестуван на 9.9.1944 г., о. Асен Котев също. Голямата дилема в съда е била кой да бъде убит – попа или фелдшера.[20] В случая за доказване лоялност към партията е избран по-близкия родственик. О. Асен е осъден на 15 години затвор, освободен след 7 години, но здравето му е съсипано и той скоро умира. Фелдшерът Гено Котев е убит е на 15.2.1945 г. Пост фактум на 19.2.1945 г. Народния съд го осъжда на смърт по скалъпени обвинения за доноси срещу антифашисти.[21] На въпроса към дъщеря му Богдана, която странно защо говори за родителите си в безличното трето лице: за баща си – „мъжа ѝ“ (мъжа на майка ми) и съответно за майка си – „съпругата му“ (жената на баща ми), защо не е спасила баща си, тя отговаря: „Не можех. Бях партиен член. Това го изискваше дисциплината… Много грешки направихме! Много кръв проляхме!“.[22]

Дъщеря и зет взимат активно участие в убийството на бащата на съпругата и в осъждането на нейния чичо. Без повод и причина, заради партията и комунизма. Пълен личностен разпад и дехуманизация, за което още през 1928 г. свщмчк митр. Борис (Разумов) говори и предупреждава в своята знаменита брошура Кризата в нашето училище.[23]

„Всъщност настъпи пълно обезценяване на ценностите, защото безразличието е невъзможно за човешката душа. То не може да бъде трайно нейно състояние. То е само преход към друго настроение. След индиферентизма, след безразличното отнасяне към най-великите – религиозно-нравствените ценности на човешкия дух, у човека настъпва неизбежно едно предпочитане на злото пред доброто, на лъжата пред истината, на злобата пред любовта, на безправието пред правдата, на порока пред добродетелта. Защото ние можем да бъдем или с доброто, или със злото, или с истината, или с лъжата, или с любовта, или със злобата, или с правдата, или с безправието, или с добродетелта, или с порока. Ние не можем да бъдем едновременно и се едното, и с другото, или пък нито с едното, нито с другото. Няма среден – безразличен път, по който бихме могли да вървим… По тоя гибелен път тръгнахме и ние като народ. Обаче процесът на разложението и падението не спря дотук. Той вървеше неудържимо към своя естествен край“.[24] Идването на комунизма в България е този край, за който митр. Борис предупреждава, но това не е единичен акт, мигновение, а дълга агония, започнала на 9.9.1944 г., но продължаваща и днес…

[1] ДВ, бр. 219, 6 октомври 1944; ЦПА, ф. 250Б, оп. 1, а. е. 20, л. 1-7. Трябва да отбележим, че самата „Наредба-закон“ за Народния съд грубо погазва действащата тогава Търновска конституция, която забранява създаването на изключителни съдилища и противоречи на действащия тогава наказателно-процесуален кодекс. Назначаването на „народни обвинители“ от изпълнителната власт също е един правен абсурд, защото те се избират от областните комитети на ОФ, без да има изискване да притежават задължителното в този случай юридическо образование и правна квалификация.

[2] Става въпрос за открити близо 10 000 трупа на жертви на невинни хора – предимно мъже, избити от болшевиките. Телата са открити от международната независима комисия, като броят на жертвите е вероятно много по-голям, но контранастъплението на Червената армия през 1943 г. не позволява комисията да довърши дейността си. По-подробно виж в: Мешкова, П., Шарланов, Д. „Обвиненията против архимандрити и военни“ – В: Българската гилотина. Тайните механизми на Народния съд, С. 1994, с. 49-51.

[3] Цит. по: Пак там, с. 10.

[4] Калканджиева, Д. Българската православна църква и държавата…, с. 276.

[5] ЦДА (ЦПА), ф. 250Б, оп. 1, а. е. 68, л. 1-22.

[6] Марксизмът развива специално учение за ролята на народните маси и на личността в историята, като самата личност разбира като съвкупност от обществени отношения – виж, например: Гиндев, П. Исторически материализъм, С. 1983, с. 355 сл.

[7] Фотев, Г. История на социологията, 2, С. 2002, с. 212.

[8] Виж: „Nine commentaries on the communist party“ – The Epoch times: Broad Press inc., February, 2005, р. 15.

[9] Част от спомените на един от гвардейците на Лев. Главинчев – цит. по: Войнов, Г. Геноцидът и холокостът над българите, С. 2006, с. 228-229.

[10] Царица Йоанна, Спомени…, с. 135.

[11] Arseniew, N. Die russische Literatur der Neuzeit und Gegenwart in ihren geistigen Zusammenhängen. Dioskuren-Verlag, 1929, S. 132; Убийство Войкова и дело Бориса Коверды, Paris, 1927, с. 74; Macgillivray, G. The anti-God front of Bolshevism. A statement of Facts, London, 1920, p. 5.

[12] Красновь, П. Душа армии. Очерки по военной психологии, Берлин, 1927, с. 139.

[13] Виж: Приложението в края на изследването.

[14] Там.

[15] Там.

[16] Каравълчев, В. Динамика на…, с. 63-65.

[17] Фотев, Г. Дългата нощ…, с. 271-272.

[18] Войнов, Г. Геноцидът…, с. 233. Трябва да уточним, че в деня на своето убийство о. Паладий е архимандрит, а не йеромонах.

[19] Писахме да се знае, Кн. 1: „Без съд и присъда“, С. 2005, с. 38.

[20] Балкански, Т. Партизанският терор и Вартоломеевите нощи в Пазарджишкото краище, ВТ, 2008, с. 184.

[21] Пак там, с. 185.

[22] Пак там, с. 182.

[23] Борис (Разумов), архим. Кризата в нашето училище, С. 1928.

[24] Пак там, с. 3-4.