БПЦ В ГЕОПОЛИТИКАТА НА СТАЛИН
д-р Даниела Калканджиева

След Болшевишката революция Руската православна църква (РПЦ) е подложена на жестоки гонения. Според засекретени архиви на КГБ, през междувоенния период само в Москва са осъдени 1420 свещеника, 1176 монахини и 287 монаха.[1] Така в края на 1939 г. Московската патриаршия има едва 4 действащи епископа, 270 са убити, а десетки са по затвори и лагери. Втората световна война обаче променя отношението на Сталин към църквата. Освен съюзник в борбата срещу Хитлер, тя се превръща и във важен инструмент за осъществяване на следвоенните геополитически планове на Кремъл.

На 3 септември 1943 г. британски и американски военни части навлизат в Италия. В очакване Рим и Светият престол да попаднат под техен контрол, вечерта на 4 септември, Сталин провежда спешна среща с митрополитите Сергий (Старогородский), местоблюстител на Московския патриаршески престол, Ленинградския Алексий (Симанский) и Киевския Николай (Ярушевич). С нея той стартира плана си за превръщането на Московската патриаршия в ‘Православен Ватикан’.[2] Първата стъпка за неговото осъществяване е свикването на събор за избор на нов московски патриарх. Сталин препоръчва той да бъде организиран с „болшевишко темпо”.[3] Нужни са само 4 дни и на 8 септември митрополит Сергий е избран за патриарх.

Същевременно е създаден и Съвет по делата на РПЦ (СДРПЦ), който е поверен на полковник Георгий Карпов, завеждащ отдел в НКВД. Затова той се консултира с Молотов дали не да освободи старата си длъжност преди да поеме новото назначение. Отговорът е, че промяна не е необходима, но този факт трябва да остане тайна.[4] Като председател на СДПРЦ, Карпов е натоварен със задачата да издигне международния престиж на обновената патриаршия. В тази връзка той набелязва три основни направления в дейността на Московската патриаршия:

да обедини задграничните руски православни църкви под своя юрисдикция;
да установи близки и приятелски отношения с православните църкви в славянските страни;
да засили влиянието си в решаването на международни църковни въпроси.[5]
Следвайки този план, Сергий (Старогородский) активизира международните контакти на своята църква, но смъртта му на 15 май 1944 г. оставя практическото осъществяване на проекта за православен Ватикан на неговия наследник. Това е Ленинградският митрополит Алексий, който първо става местоблюстител на овдовелия патриаршески престол, а на 2 февруари 1945 г. е избран за Московски патриарх. Междувременно, Карпов подготвя план за свикване на международен християнски конгрес в Москва през есента на същата година. Форумът им за задача да изтъкне водещата роля на Московската патриаршия в борбата срещу фашизма и на тази основа да обединени всички некатолически църкви в Европа и Съединените щати в обща коалиция насочена срещу Ватикана. По-конкретно конгресът трябва приеме резолюции, които осъждат католическото учение за Римския папа като Христов наместник на земята, отхвърлят догмата за папската непогрешимост и разобличат Ватикана като съюзник на Хитлер и противник на демокрацията. На 15 март, Карпов представя този план на Сталин и получава неговото одобрение.[6]

Месец по-късно, на 10 април, новоизбраният патриарх Алексий, митрополит Николай, който поема функциите на външен министър на РПЦ, и протопрезвитер Николай Колчицкий, управляващ делата на Московската патриаршия, посещават Сталин, с когото са обсъдени новите външнополитически задачи на Московската патриаршия.[7] Възприет е принципът: чуждите църковни делегации първи да гостуват на Московската патриаршия и едва след това тя да връща визитата.[8] Така техните посещения приемат характера на поклонничество до новия център на православния свят. Освен това тази поредност на църковните визити спомага за изграждането на новия образ на Московската патриаршия като лидер на православния свят, като изтъква новата мощ на Руската църква фона на фактическата загуба на „вселенски авторитет” от страна на Константинополския патриарх. От май 1945 до края на 1946 г. патриарх Алексий приема 14 чужди делегации и изпраща 17 свои.

Как се прилага тази политика по отношение на БПЦ?

За сближаването на българската и руската църкви Карпов използва както политически, така и църковни механизми. Политическите се осъществяват посредством главнокомандващия Трети украински фронт маршал Ф. И. Толбухин, съветската делегация в София, ОФ правителството, БКП и Дирекция на изповеданията. Вътре в БПЦ, Карпов разчита на русофилите сред православното духовенство в България. Тук той включва не само български епископи-възпитаници на руски духовни академии, но и руски църковници, които не са емигрирали с Карловацкия синод при настъплението на Червената армия на Балканите. Сред тях особено се откроява личността на Всеволод Шпиллер, руски свещеник, който от 1931 г. служи под юрисдикцията на Българската православна църква (БПЦ). След 9 септември 1944 г. той е назначен като протойерей в митрополитската катедрала св. Неделя в София. Според съветските тайни служби, през целия си престой в България (до 1950 г., когато заминава за Съветския съюз) Шпиллер е „предоставял на Московската патриаршия акуратна информация за положението на Българската църква.”[9] Нещо повече, след 9 септември 1944 г., той става таен съветник на българския външен министър по въпроси, свързани с отношенията с Московската патриаршия[10] и участва в разработването на новото българско законодателство в областта на религията.[11]

Друга важна фигура в средите на руската църковна емиграция, която привлича вниманието на Съвета по делата на РПЦ е архиепископ Серафим (Соболев), завеждащ руските църковни общини в България. Причината за интереса към него е свързана с поведението му през междувоенния период, когато той е под юрисдикцията на т. нар. Карловацки синод. В края на 1927 г., когато Карловчани решават да преустановят отношенията си с митрополит Сергий (Старогородский), който иска от тях да последват примера му и да декларират лоялност към съветската власт[12], Серафим (Соболев) не прекъсва контактите си с Московската църковна администрация, не осъжда сергианството като ерес и остава в литургическо общение със Сергий.[13] По време на Втората световна война, Серафим не подкрепя и решението на Виенския конгрес на Карловацкия синод (21-26 октомври 1943 г.), с което изборът на Сергий за Московски патриарх е обявен за неканоничен.[14] Според някои изследователи епископ Серафим е поддържал отношения със съветския посланик в София още преди нападението на Хитлер срещу СССР (1941 г.) и е бил заобиколен от съветски разузнавачи.[15]

През април 1945 г. Серафим още веднъж засвидетелства лоялността си към Московската патриаршия като съдейства за безпроблемното преминаване на седемте руски църковни енории в България под нейна юрисдикция. Всъщност подобен акт по отношение на една автокефална църква като българската[16] е нарушение на каноните, които не позволяват на територията на дадена автокефална църква да бъде установявана втора църковна юрисдикция. Междувременно, Съветското външно министерство и Съветът по делата на РПЦ третират поделението на Московската патриаршия в България като „Руска православна църква”, т. е. като църковна институция, която до 1952 г. включва не само няколко енорийски църкви, но разполага със собствени манастири и чието духовенство функционира успоредно с това на националната ни църква.[17] Интересен е фактът, че докато българската йерархия не възразява открито на това нарушение на каноническия суверенитет на тяхната църква, то синодът в Белград, под ръководството на Скопския митрополит Йосиф, временно управляващ Сръбската църква до завръщането на патриарх Гаврило през 1946 г., открито отхвърля претенциите на Московската патриаршия да постави местните руски общини под нейна юрисдикция.[18]

Същевременно „духовни възпитаници” на архиепископа сред българското духовенство също влизат в полезрението на Карпов. В това отношение разсекретените архиви свързват новите българско-руски църковни отношения с имената на архимандритите Партений и Методий, йеродяконите Григорий и Александър, йеромонах Серафим.[19] Техните имена бележат основни моменти в следвоенното сближаване на двете църкви. Ръкоположението на Партений за Левкийски епископ на 8 април 1945 г. е първата хиротония в България след свалянето на схизмата, при това извършена с участието на висш духовник на Московската патриаршия, митрополит Григорий (Чуков). Същевременно архимандрит Методий (Жерев) става първият предстоятел на българското църковно подворие в Москва. Партений, Методий и йеродякон Григорий са включени и в първата българска делегация, която, водена от екзарх Стефан, посещава Москва през юни 1945 г. От нейния първоначален състав е изваден икуменистът протопрезвитер Стефан Цанков, а мястото му е заето от свещ. Георги Богданов, председател на Свещеническия съюз и член на БКП.[20] Съветът по делата на РПЦ кадрува и при подбора на български църковни делегати за Московската всеправославна конференция (8-18 юли 1948). Тогава, недоволни от първоначалния състав на делегацията, в която влизат известните с либералните си възгледи и поддръжката си за икуменизма протопрезвитер Стефан Цанков и протойерей Георги Шавелски, съветските власти препоръчват на Георги Димитров да проведе специален разговор с екзарх Стефан.[21] Той се провежда на 22 май 1948 г.,[22] а седмица по-късно (29 май) екзархът се среща и с представител на съветското посолство в София.[23] В резултат на тези ‘консултации’ неудобните за Москва духовници са заменени с Пловдивския митрополит Кирил и свещеникът –комунист Климент Димитров.[24] Освен това епископ Серафим (Соболев) също присъства на Всеправославното съвещание, но не като делегат на Българската православна църква, а като предстоятел на подворието на Московската патриаршия в София. При обмяната на делегации между българската и руската църкви, Карпов координира участието на БПЦ не само в религиозни, но и в политически мероприятия, напр. подкрепата й за отечественофронтовската коалиция на изборите за Велико народно събрание и за референдума за републиката през 1946 г.

В случая с Българската църква, една от най-важните църковни задачи в международен, които Карпов решава е уреждането на нейния канонически статус. Под негов надзор, на 7 февруари 1945 г., новоизбраният московски патриарх Алексий провежда преговори с представителите на патриаршиите на Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим. Те подписват съглашение за отмяна на схизмата от 1872 г., като поставят редица условия пред БПЦ: да премести екзархийския престол от Истанбул (направено още на 21 януари 1945 г.); духовенството й в Турция да премине под ведомството на вселенския патриарх, Св. Синод да ограничи компетенциите си в границите на българската държава и др.[25] От гледна точка на плана за православен Ватикан, отмяната на схизмата гарантира участието на Българската екзархия в планирания за есента на 1945 г. световен християнски конгрес.

След приключването на войната обаче тази идеята не среща подкрепата на западните църкви и СДРПЦ разработва нов план. Той предвижда свикването на Осми вселенски събор с участието на представители на тогавашните 12 автокефални православни църкви. Задачата е да се спечели тяхната подкрепа титлата „вселенски” да премине от Константинополския към Московския патриарх.[26] Във връзка с подготовката на събора се създава и отдел за външноцърковни отношения на Московската патриаршия с председател митрополит Николай Крутицки. Той предлага съборът да бъде предшестван от предсъборно съвещание. На 26 май 1946 г. Министерският съвет на Съветския съюз издава секретен указ 1132-465, с който разпорежда на СДРПЦ да позволи на Московската патриаршия да организира предсъборна конференция през октомври 1947 г., а Осмият вселенски събор е насрочен за 1948 г., когато се навършват 500 години от обявяването на руската автокефалия.[27] Идеята е подкрепена и от Свещеническият съюз в България, чийто печатен орган «Народен пастир» още на 15 юни 1946 г. излиза със статия «Осми Вселенски събор».

Според Карпов набелязаните форуми ще изиграят ключова роля за унищожаване международното влияние на Ватикана. Освен това те трябва да определят отношението на православните църкви в бъдещия Световен съвет на църквите, чието учредяване е насрочено за август 1948 г.[28] Според Сталин този Съвет ще застраши лидерството на Московската патриаршия в християнския свят. Предвиденото православно участие в Световния съвет на църквите: 85 делегати от общо 450 и само 17 представители в ръководните му органи от общо 90, също е неприемливо. Затова Кремъл разпорежда органите, които администрират религиозните дела в страните с народна демокрация да не допускат участие на духовници от техните страни в икуменически конференции и присъединяване на местните църкви към ССЦ.[29]

Българският екзарх Стефан, като един от основателите на световното икуменическо движение, твърдо се противопоставя на тази политика. За да променят позицията в края на юли 1947 г. той е изпратен от българското правителство за лечение в Карлови Вари за сметка на държавния бюджет.[30] Според предварителния план, изготвен съвместно със съветските власти, екзархът е трябвало да бъде подложен на двумесечно лечение, след което да бъде изпратен директно в Москва за участие в предсъборното съвещание. Този сценарий обаче не е реализиран докрай, тъй като екзархът е върнат директно в София понеже предсъборното съвещание се отменя. Причината се крие в острата реакция на Вселенската патриаршия, която отхвърля руската инициатива за свикване вселенски събор с аргумента, че по канон Московският патриарх няма такива права. На същата позиция застават Александрийският и Йерусалимският патриарси, както и архиепископите на гръцката и кипърската православни църкви.[31] При тези обстоятелства съветските държавни и църковни ръководители са принудени за изоставят идеята за православен Ватикан и заменят т. нар. Осми вселенски събор с всеправославна конференция посветена на 500-годишнината от своята автокефалията.

Новият сценарий е в унисон със започналата Студена война. Според него целта на Всеправославната конференция е да обедини православните църкви от страните в съветския блок, които начело с Московската патриаршия да поведат борба срещу западните религиозни центрове. Според Карпов тя трябва „да осъди анти-християнската и анти-демократичната същност на папизма и да отхвърли участието на православните църкви в икуменическото движение”.[32] В края на 1947 г., заедно с рождественските си послания до предстоятелите на православните църкви патриарх Алексий отправя покани за новата конференция по случай 500 годишнината от автокефалията на РПЦ. Вселенската патриаршия и другите ‘гръцки’ църкви също са поканени. Техните представители обаче бойкотират конференцията и присъстват само на тържествата за 500-годишнината от руската автокефалия.

Междувременно Екзарх Стефан продължава да настоява за присъединяване на българската, а и на руската църква, към бъдещия Световен съвет на църквите. Затова месец преди свикването на Московското всеправославно съвещание, СДРПЦ препоръчва да бъдат проведени мероприятия, които да «скарат екзарха» с ръководителите на световното икуменическо движение.[33] По време на самото съвещание Стефан отново предизвиква гнева на съветските домакини като отказва да постави подписа си под резолюцията срещу икуменизма. Едва след натиск от страна на руския синод и българското правителство, той я подписва.[34] За да бъде окончателно злепоставен пред западните си приятели, размирният български йерарх е представен за автор на „Обръщение към всички християни”, прочетено при закриването на конференцията от митрополит Николай Крутицки.[35] Обръщението определя Московската патриаршия като единствената църква, която е готова да се пожертва в името на мира, и обвинява Ватикана и САЩ в подкрепа на империализма и подпалвачите на нови световни войни.[36] На практика обаче ‘опорните точки’ на този документ са формулирани от Карпов още през февруари 1947 г., при подготовката на т. нар. „Осми вселенски събор”. Ето някои от тях:

Католическата църква се е превърнала в международна политическа организация, която подкрепя реакционните сили;
Ватикана се е съюзил с подпалвачите на нови световни войни и работи срещу интересите на човечеството;
Всеки истински християнин има за свой дълг да освободи католиците от тяхната зависимост от папската власт. [37]
На 17 юли 1948 г. при приключване на конференцията, Българската църква, заедно със Сръбската и Антиохийската, получава специален подарък от Московската патриаршия – подворие. За управлението на тези подвория е изготвена специална инструкция.[38] Според нея религиозните служби в тях могат да бъдат на църковно-славянски или на съответния национален език; при богослужение, настоятелите на подворията трябва да поменават името на московския патриарх; чуждите свещенослужители в подворията се назначават със съгласието на тяхната собствена църква и с това на Московската патриаршия; последната поема разноските за заплатите и жилищата им (това обаче не важи за подворието на Московската патриаршия в София, чиито разноски са поети от Съветското правителство с аргумента, че материалната му зависимост от българските църковни и държавни власи църква е „крайно нежелателна за престижа на Руската църква”[39]); всички чужди духовници в подворието са задължени да съблюдават съветското право. Инструкцията влиза в сила на 7 януари 1949 г. със специална заповед на Министерския Съвет на Съветския съюз.

След завръщането си от Московското съвещание, на 8 септември, с решение на Св. Синод, екзарх Стефан е отстранен от екзархийската си длъжност и от Софийския митрополитски престол. Според руски изследователи, този акт не е бил съгласуван с Москва и даже раздразнил Кремъл. Всъщност подобно отношение е възможно, тъй като отстраняването на българския екзарх съвпада с изолирането на патриарх Гаврило от действителното управление на Сръбската православна църква, която под натиска на Тито не приема подареното от Москва подворие и установява контакти със Световния съвет на църквите. Тези промени в ръководствата на двете балкански църкви подриват постигнатата по време на Всеправославното съвещание консолидация на православните църкви от страните в съветския блок. Ето защо през следващите няколко години Съветът по делата на РПЦ насочва усилията си към укрепване влиянието на Московската патриаршия върху Българската църква чрез промени както в ръководството на Дирекция на изповеданията, така и в председателството на Св. Синод. През 1949 г. директорът на вероизповеданията Димитър Илиев е заменен с Павел Тагаров, а той на свой ред – с Любомир Кючуков (1952 г.). По същия начин в началото на 1949 г., Русенският митрополит Михаил, който временно изпълнява длъжността на предстоятел на Св. Синод, е заменен с митрополит Паисий Врачански. Последният обаче не получава одобрението на Москва и на свой ред е заменен с Кирил Пловдивски. През 1953 г., с помощта и на Съвета по делата на РПЦ и Московската патриаршия, Кирил застава начело на възстановената българска патриаршия, а през 1962 г., следвайки завоите в съветската външна политика, благославя и влизането на Българската православна църква в Световния съвет на църквите.

[1] Игумен Дамаскин, ‘Дела по обвинению духовенства и верующих Московской епаркии в архивном фонде УКГБ по г. Москве и Московской области’, Отечественные архивы 2012, кн. 1, стр. 67-73.
[2] За първи път този план се споменва в изследването на Михаил Шкаровский, Русская православная церковь при Сталине и Хрущеве, М., 1999, стр. 285. Нови данни и документи за този план са публикувани и от изследователите Олга Васильева, Русская православная церковь в политике Советского государства в 1945-1948 гг., М. 1999, стр. 106; Татьяна Волокитина, Г. Мурашко, А. Носкова, Москва и Восточная Европа: Власть и церковь в период общественных трансформаций 4-50-х годов ХХ века, М., 2008, с. 85; Daniela Kalkandjieva, Ecclesio-Political Aspects of the International Activities of the Moscow Patriarchate, 1917-1948, Budapest, 2004, Diss., pp. 356-370.
[3] Владислав Цыпин, История Русской Церкви, 1917-1997, M. 1997, стр. 294.
[4] ГАРФ, ф. 6991, оп. 1, д. 1, л. 16.
[5] РГАСПИ, ф. 17, оп. 125, д. 407, л. 2-42.
[6] ГАРФ, ф. 6991, оп. 1, д. 29, л. 101-109.
[7] Шкаровский, цит. съч., стр. 26.
[8] РГАСПИ, ф. 17, оп. 125, д. 407, л. 2-42.
[9] ГАРФ, ф. 6991, оп. 1, д. 576, л. 71-72.
[10] Пак там, д. 16. Л. 85-90.
[11] Шкаровский, «Русские приходские общины в Болгарии», Вестник ПСТГУ, II: История. История Русской Православной Церкви, 2008, Вып. II, 2(27), стр. 56.
[12] Виж Михаил Одинцов, «Декларация митрополита Сергия от 29 июля 1927 года и борьба воктруг ее», Отечественная история, 1992, кн. 6. стр. 123-140.
[13] Шкаровский, «Русская церковная эмиграция в Болгарии после 1920 года», В: Русское зарубежье в Болгарии: История и современность, ред. Н. К. Мурнов, София, 2009, стр 24-25; Шкаровский, «Русские приходские общины в Богарии», стр. 53; А. Кострюков, «Преодолевший разделение: К жизнеописанию архиепископа Серафима (Соболева)», сп. Церковь и время, 2006, № 3 (36), стр.109.
[14] Шкаровский, «Русская церковная эмиграция в Болгарии после 1920 года», В: Русское зарубежье в Болгарии: История и современность, ред. Н. К. Мурнов, София, 2009, стр 24-25; Шкаровский, «Русские приходские общины в Богарии», стр. 49-50
[15] Шкаровский, «Русские приходские общины в Богарии», стр. 42, 44
[16] На 22 февруари 1945 г. Вселенската патриаршия отменя схизмата от 1872 г и възстановява автокефалния статус на БПЦ.
[17] ГАРФ, ф. 6991, оп. 1, д. 453, л. 257-259.
[18] Kalkandjieva, pp. 336-340.
[19] Шкаровский, История Болгарской Православной Церкви и ее отношений с Русской Церквью в первой половины ХХ века, Санкт Петербург, 2014, стр. 147.
[20] Шкаровский, стр. 147.
[21] ГАРФ, ф. 6991, оп. 1, д. 418, л. 82-89.
[22] Пак там, л. 113.
[23] Пак там, л. 115-116.
[24] АВП РФ, ф. 074, оп. 37, п. 142, д. 12, л. 37-38.
[25] ГАРФ, ф. 6991, оп. 1, д. 16, л. 33.
[26] Kalkandjieva, pp. 358-366.
[27] Васильева, стр. 164-165.
[28] Световният съвет на църквите е учреден от представители на 147 църкви на международна асамблея в Амстердам на 23 август 1948 г.
[29] Църковен вестник, 18 април 1946, стр. 3.
[30] ЦДА, ф. 165, оп. 3, а.е. 35.
[31] Kalkandjieva, pp. 366-370.
[32] Волокитина, стр. 99.
[33] ГАРФ, ф. 6991, оп. 1, д. 418, л. 115-116.
[34] РГАСПИ, ф. 17, оп. 132, д. 8, л. 99-107.
[35] Пак там, стр. 66.
[36] Журналь Московской Патриархии (ЖМП), специальное издание, 1948, стр. 31-32.
[37] Шкаровский, Руссская православная церковь и Советское государство: „От перемирия к новой войне”, Ст. Петерсбург, 1995, стр. 121-124.
[38] ЦДА, ф. 1318k, оп. 1, a.e. 2307.
[39] ГАРФ, ф. 6991, оп. 1, д. 132, л. 53.